РКБ, Червена Искра №3, 04.2026
Боливарската революция във Венецуела даде достоверност на антикапитализма, антиимпериализма и социализма. Ужасните условия и засиленото империалистическо тормозене, от които венецуелците страдат днес, са пряко следствие от провала на революцията. Това е закон на историята: цената за това, че социалистическата революция не е доведена до край, е реакция и контрареволюция.
Това е сурово напомняне, че дори и при най-изключителни обстоятелства революционните възможности не траят вечно. Няма трети път между социализма и капитализма и не може да се направи половин революция.
Tочно това се опита да направи Чавес. Въпреки усилията на масите, основните задачи на революцията останаха недовършени: установяването на демократична работническа държава и национализирането на банките, индустрията и земеделските имоти, както чуждестранни, така и местни.
Открито заявената цел на американския империализъм е да завземе петрола на Венецуела, най-големите доказани запаси в света. Също така САЩ се стреми да даде „урок“ на венецуелските маси, като едновременно с това нанася удар срещу Куба и по-широката латиноамериканска левица. Преди всичко, той има за цел да противодейства на бързо нарастващото влияние на Китай и Русия, тъй като БРИКС заплашва американската хегемония в собственото й полукълбо.
Досега т.нар. „Операция Южно копие“, представяна от администрацията на Тръмп като кампания срещу „нелегални морски мрежи“ и наркотрафика, представлява първоначална фаза на засилен военен натиск върху Венецуела. Операцията се вписва в по-широкия модел на милитаризиране на „войната срещу наркотиците“ и използването ѝ като претекст за империалистическа интервенция.
Смъртоносни удари срещу предполагаеми цели предизвикаха сериозни критики от страна на юристи и правозащитни организации, които предупредиха, че подобни действия могат да нарушават международното право. Тези събития подчертават опасната ескалация и готовността на администрацията на Тръмп да използва военна сила под фалшиви или вторични претексти.
Освен това, харченето на милиарди долари за разполагане на значителни военноморски сили с цел натиск върху Венецуела, не е точно това, което избирателите на MAGA имаха предвид, когато им беше обещана политика „Америка на първо място”.
При липса на масова обществена подкрепа за военна интервенция както в САЩ, така и във Венецуела, всяка атака може да има обратен ефект и американците могат да се окажат с провалена държава от типа на Либия– или могат да възродят революцията в целия континент – включително в САЩ.
Въпреки неумолимия натиск от неоконсерваторите да се атакува, всичко това със сигурност кара Тръмп да се замисли.
Караказо (1989 г.)
След векове на испанско владичество, Венецуела печели независимостта си през 1821 г., след продължителна революционна война, водена от Симон Боливар. Но страната остава икономически изостанала, недемократична и зависима.
След откриването на нефт през 1914 г. империалистическото проникване в икономиката се ускорява. Диктаторът от онова време предоставя щедри концесии на чуждестранни нефтени компании, а Венецуела е управлявана от поредица военни хунти до 1958 г., когато особено репресивният режим на Маркос Перес Хименес е свален от власт в резултат на масово народно въстание.
В 1988 г. Карлос Андрес Перес е избран за президент за втори път. През февруари същата година той обявява наложен от МВФ пакет от „структурни реформи“, който включва масивни мерки за икономии, приватизации и девалвация на валутата. За една нощ цените на храните, горивото и транспорта скачат драстично, след като държавните субсидии са преустановени.
Рано сутринта на 27 февруари разгневени тълпи се събират в бедняшките квартали около Каракас, за да протестират срещу увеличението на цените на автобусните билети. Протестите бързо прерасват в спонтанно въстание без организирано ръководство или план. Гладни и отчаяни хора грабят супермаркети, автобуси са изгорени, а символите на богатството и правителствената власт са атакувани.
Перес обявява извънредно положение, суспендира конституционните гаранции и разполага военни и полиция. Домове са претърсвани, а невъоръжени цивилни застреляни по улиците. До 3000 души са убити или изчезват, а хиляди други са пребити и арестувани.
В крайна сметка държавата възвръща контрола. Но системата „Пунто Фихо” е мъртва. Млад майор от армията на име Уго Чавес, дълбоко засегнат от тези събития, по-късно ще каже, че кръвта, пролята по това време, е напоила семената на Боливарската революция.
Чавез
Роден в бедност през 1954 г., Уго Рафаел Чавес Фриас постъпва във Венецуелската военна академия. Под влиянието на Боливар, той вярва, че огромното природно богатство на страната трябва да се използва в полза на обикновените венецуелци.
След Караказо той и други прогресивни офицери сформират тайна група, наречена MBR-200, и разработват неговата „боливарска” идеология, съчетаваща панамериканизма на Боливар с антиимпериализма.
Вече подполковник, Чавес организира преврат срещу Перес на 4 февруари 1992 г. Oпитът е преждевременен и превратът бързо се проваля. Чавес е извикан на живо по телевизията, за да призове своите другари да се оттеглят.
Осъден и изпратен в затвора, той продължава да се образова и да поддържа връзка с народните движения в страната. Под натиска на масово обществено движение Чавес и неговите другари са помилвани само след две години.
Вече свободен, Чавес влиза в политиката и пътува из цялата страна. През 1997 г стартира президентска кампания, подкрепена от „боливарските кръгове” – масови местни комитети за политическа мобилизация– които се разрастват из цялата страна.
Неговата платформа призовава за учредително събрание, което да пренапише конституцията, и изисква петролните богатства на Венецуела да се използват за финансиране на социални програми за бедните.
Tой е избран за президент на 6 декември 1998 г. с решителните 56 процента от гласовете, опирайки се на масовото движение на народа.
През април 1999 г. с 87,75% е гласувано в подкрепа на свикването на Учредително събрание и след продължителни дебати и обществени консултации е изготвена нова конституция. Въпреки че общата й рамка остана буржоазна, тя е далеч по-прогресивна от предишните версии. Страната е официално наречена „Боливарска република Венецуела” и е прието ново знаме.
Тя утвърждава държавния контрол върху природните ресурси, особено петрола, и забранява приватизацията на PDVSA. Тя гарантира равни права за жените и разширява механизмите за пряка демокрация, включително референдуми и избори за отзоваване.
Тя също гарантира безплатно здравеопазване и образование като конституционни права. Тя признава правата на коренното население и афро-венецуелците върху техните земи, езици и култури, наред с други права.
Контрареволюция
През ноември 2001 г. Народното събрание приема закон, който позволява на Чавес да законодателства по конкретни въпроси чрез изпълнителни заповеди в продължение на една година.
Използвайки тези правомощия, той приема 49 декрета, включително закон за преразпределение на земята и закон за въглеводородите, който увеличи държавните такси от добив на петрол и възстанови контрола над PDVSA.
Това предизвиква реакция от страна наолигарсите и техните империалистически поддръжници. Те започват кампания, наричайки указите „комунистически“ и „диктаторски“. Те се страхуват не толкова от скромните реформи, колкото от масите, които подкрепят Чавес.
Fedecámaras, консорциум от най-влиятелните семейства и компании, започва да саботира икономиката. Те изкупуват и складират запаси от олио, ориз, тоалетна хартия и други основни стоки, предизвиквайки изкуствен недостиг. Затварят фабрики, изнасят капитал от страната и отказват да инвестират. Организират протести, стачки и блокади на пътища, за да направят страната неуправляема.
ЦРУ също е силно ангажирано. Националният фонд за демокрация и USAID започват да обучават десни активисти в методи за смяна на режима.
За желанието на контрола над богатствата на PDVSA, започва нещо като контрареволюционен преврат през април 2002 г. Те организират въоръжено сблъскване между враждуващи демонстрации, използват снайперисти, за да убият хора и от двете страни, и обвиняват правителството.
Висшето военно командване се разбунтува и силите на реакцията обграждат президентския дворец. Чавес отказва да подпише оставката си и тайно е откаран на остров, за да бъде изведен от страната с подкрепата на САЩ.
На 12 април Педро Кармона – шефът на Fedecámaras – е заклет като президент и незабавно приветстван и политически подкрепен от администрацията на Джордж У. Буш.
Масите в защита на революцията
На сутринта на 13 април из кварталите се разнасят вести, че Чавес не е подал оставка и е държан в плен. Както през 1989 г., хората се спускат към центъра на Каракас, изисквайки завръщането на Чавес. Лоялни на Чавес военни части, включително президентската гвардия, се задействат срещу заговорниците на преврата, който отстранил Чавес. Рано сутринта на 14 април Чавес е върнат с самолет в президентския дворец и възстановен на президентския пост.
За първи път в съвременната историята на Латинска Америка преврат, подбуден от САЩ, е спрян от революционните действия на масите. Работниците и бедните владеят улиците, а редовите военни са на страната на революцията.
Както обяснява Алън Уудс по това време, Чавес трябвало само да вдигне малкия си пръст и революцията можела да бъде осъществена без кръвопролитие или гражданска война.
При наличните условия, той е можел да призове за окупация и национализация на фабриките и земеделските имоти, за отнемане на империализма и отхвърляне на външния дълг. Той можел да призове за формирането на комитети за народни действия – съвети – и за въоръжена народна милиция, която да защити революцията и да замести редовната армия и полиция.
Вместо това моментът е пропуснат. В ранните часове на сутринта Чавес призовава за мир и спокойствие и всички да се приберат по домовете си. Никой от участниците в преврата не е арестуван.
През следващите няколко години отчаяната борба между революцията и контрареволюцията продължава да бушува. Олигархията и империализмът остават безмилостни и неумолими. Те са загубили битката, но не искат да признаят поражението си, а Чавес се опитва да ги умилостиви.
Само няколко месеца по-късно, през декември 2002 г., е предприет поредният опит за смяна на режима, този път под формата на блокиране на петролната индустрия от страна на шефовете (lockout). Оборудването е разбито, клапаните – унищожени, а в тръбопроводите е изсипан пясък. Загубите възлизат на милиарди.
Но в рамките на няколко дни работниците на PDVSA сформират координационни съвети и започват да възстановяват производството – ръчно. В рамките на седмици огромната машина на PDVSA влиза под контрола на работниците – без мениджмънт – и много от работниците дори не осъзнават мащаба на това, което са постигнали.
През следващите години десетки други фабрики претърпяват блокировки или затваряния. Настъпва и органичен подем в синдикализирането, тъй като работниците сформират свои собствени демократични синдикати под егидата на Националния съюз на работниците (UNT).
Чавес стартира известните социални програми „мисионес“, които включват субсидирани магазини за хранителни стоки, кампании за ограмотяване и безплатно образование. Основни здравни грижи са предоставени на бедните квартали и отдалечените села, като в замяна на петрол са доведени кубински лекари.
Неизползваната земя е разпределена на бедните селяни и е стартирана спешна програма за достъпни жилища. Misión Milagro предоставя безплатни операции на катаракта и други очни операции, за да могат бедните хора да виждат отново.
Тези програми променият живота на милиони хора – и не само във Венецуела. Citgo, венецуелската държавна енергийна компания в САЩ, предоставяла безплатно или евтино гориво за отопление на индианските резервати и бедните квартали в Бостън и Бронкс.
През следващите няколко години са направени още няколко опита за отстраняването на Чавес. Опозицията започва бунтове, често с помощта на крайни десни колумбийски паравоенни формирования. Те атакуват правителствени сгради и извършват въоръжени нападения, включително използване на експлозиви, срещу държавни институции и привърженици на правителството.
Те организират и бойкоти на изборите в опит да делегитимират демократичния процес, въпреки че така или иначе са щели да загубят изборите. През 2004 г. организират референдум за отзоваване, след като събират достатъчно подписи, за да го инициират – включително от новородени и мъртви хора. Чавес печели с 59% от гласовете.
В този момент, въз основа на живия опит от революцията и поведението на управляващата класа, Чавес стига до заключението, че единственото решение е социализмът.
Избирателната активност на президентските избори през 2006 г. е 78%, а той печели 62% от гласовете. Международните наблюдатели, включително Джими Картър, ги сертифицират като свободни и честни. И все пак, основните медии продължават да наричат Чавес диктатор.
Революция в застой
През 2007 г. той обявява създаването на нова политическа партия – Обединена социалистическа партия на Венецуела (PSUV). В рамките на няколко седмици се записват 5,5 милиона членове – почти 20% от населението.
Предвид вълната от заемания на фабрики, той иска от министъра на труда да състави списък с неработещи фабрики, които да бъдат национализирани и управлявани под контрола на работниците. В крайния съставен списък фигурират 1200 такива фабрики.
Въпреки това, много малко от тях са национализирани и само малка част функционират под контрола на работниците. Освен това „петросоциализмът” на Венецуела е финансиран чрез пренасочване на приходите от петрол, които преди това са обогатявали олигархията.
По време на бума на цените на петрола през 2000-те години приходите от петрол достигнат над 90 милиарда долара годишно. Но когато цените се сриват след 2014 г., чавизмът няма производствена база, на която да разчита.
Не само че не успяват да експроприират капитализма и да установят работническа демокрация, но и не диверсифицират икономиката. Те зависят от вноса на всичко – от храна и автомобили до електроника, но вече нямат пари, за да ги платят.
Огромните приходи от петрол, в условията на зависимост от внос и липса на централизирано планиране, довеждат до сериозни инфлационни изкривявания, които в крайна сметка имат катастрофални последици. Всички тези петродолари засилват и консервативните тенденции на „боливарската демокрация”, която се развила в рамките на революционния процес. Това беше „дълбоката държава” на Петата република, която Чавес никога не успява да разбие или контролира.
Уго Чавес умира на 5 март 2013 г. след продължителна борба с рака.
Той ценеше и често цитираше Маркс, Ленин, Троцки и Алън Уудс. Но той никога не беше марксист – фатален недостатък, когато става въпрос за завършване на социалистическата революция.
Венецуела след Чавес
Сега, Мадуро е начело на вариант на термидорската реакция, отменяйки повечето от постиженията на революцията. Той започна процес на повторна приватизация и фактическо демонтиране на редица национализации, унищожи работническия контрол и върна земеделските имоти на земевладелците.
Той наложи репресии върху левицата и критичните медии и смаза всякаква опозиция срещу своето управление, включително в синдикатите. Въпреки заплахите на Тръмп, той се опита да умилостиви империализма и отвори отново PDVSA за чуждестранни компании като Chevron.
Смисълът на бавната смърт на революцията се свежда до следното: въпреки че Чавес спечели властта чрез буржоазни избори, той никога не я притежаваше наистина. И венецуелските работници със сигурност също не я притежаваха.
Това беше особен случай на революционен процес, който се опита да мине през старите канали, но въпросът за властта никога не беше решен. Въпреки че буржоазията загуби пряк контрол над държавата, тя остана буржоазна държава. Армията и полицията бяха частично пречистени няколко пъти, но останаха буржоазни по своята същност. Нова бюрокрация се кристализира около тези и други остатъци от стария държавен апарат.
Въпреки че няколко фабрики бяха национализирани и управлявани под контрола на работниците, по-голямата част останаха в частни ръце. Капиталистите използваха това, за да саботират революционния процес. Вместо експроприация, Чавес наложи контрол върху цените и валутата.
Санкциите, наложени по време на първия мандат на Тръмп, влошиха още повече нещата. Всичко това доведе до икономически лудница, която не беше нито рационално и централно планирана, нито оставена на ирационалната, но регулираща ръка на пазара.
Не се месете във Венецуела!
Резултатът беше безкраен хаос и нестабилност, което доведе до разрастване на черния пазар и галопираща инфлация. Разбираемо е, че огромни слоеве от венецуелското общество бяха разочаровани и загубиха революционния си плам, а вратата към контрареволюцията на Мадуро в боливарска форма беше отворена.
Въпреки това, разплащането с Мадуро е задача на венецуелските работници. Това, което Тръмп иска с безпрецедентната военна ескалация в Карибския басейн, не е нито „възстановяване на демокрацията”, нито „борба с наркотероризма”.
По-скоро той се стреми да подчини Венецуела и да я откъсне от влиянието на Китай и Русия. В отговор на тези престъпни действия ние безусловно защитаваме Венецуела от империализма и казваме: „Не пипайте Венецуела!“
Ключовият урок е ясен: революционното ръководство трябва да бъде подготвено предварително и не може да се импровизира в разгара на момента. Липсата на такова ръководство е трагедията на Венецуела и на всяка друга революция от 1917 г. насам
Атака
Шестмесечна кампания на империалистически тормоз и ескалиращ военен натиск от страна на американския империализъм и администрацията на Тръмп срещу Венецуела е едностранен акт на агресия, който по никакъв начин не може да бъде оправдан. тук не става въпрос за наркотици. Не става въпрос и за „демокрация“, за която САЩ изобщо не се интересуват.
Тръмп, човекът, който се гордее с това, че е миротворец, човекът, който обеща да изтегли САЩ от ненужни войни, бомбардира Нигерия на Коледа. Сега той бомбардира Венецуела и отново заплашва с военни действия срещу Иран. Във Венецуела обаче имаме и престъпното отстраняване на чужд държавен глава.
В Стратегията за национална сигурност вече е посочено, че САЩ няма да налагат демократично управление на други страни, а ще се интересуват само от това дали те се ръководят от приятелски настроени правителства. Отвличането на Мадуро няма нищо общо с това дали той е откраднал изборите през 2024 г. или не. Няма спор, че Петро в Колумбия и Шейнбаум в Мексико са спечелили свободни и честни избори, а въпреки това Тръмп открито ги заплашва, като ги обвинява без основание, че са наркотрафиканти или са в джоба на наркокартелите.
Делси Родригес пое функциите на временно изпълняващ длъжността президент на Венецуела и й беше казано недвусмислено, че или ще се съобрази с плановете на САЩ, или ще сподели съдбата на Мадуро. Вашингтон се държи като мафиотска организация за защита в собствения си заден двор.
Всяко правителство в Каракас, което се опита да изпълни исканията на Тръмп за пълно предаване на природните ресурси, в крайна сметка ще се сблъска с опозицията на венецуелския народ. Сред масите във Венецуела и в цяла Латинска Америка съществуват дълбоки резерви от много здраво, гордо и антиимпериалистично чувство. Идеята американските петролни компании да разформироват PDVSA – държавната петролна компания – и да изтеглят печалбите от страната, ще бъде отвратителна за милиони хора, включително и за много от тези, които не подкрепяха Мадуро.
Това е явен акт на военна агресия, чиято основна цел е да стане ясно на всички, че САЩ възнамеряват да доминират и подчинят целия континент и безмилостно да накажат всяко правителство, което им пречи.
Последиците от това са много сериозни. Говори се, че това е било „само” удар за обезглавяване, за да бъде заловен венецуелският президент Мадуро и изведен от страната. Такива действия са с явно престъпно естество и имат повече общо с методите на мафията, отколкото с международната дипломация. Тук имаме много ясен пример за това, което наричат „международен ред, основан на правила”. Под това те имат предвид произволни правила, които Вашингтон налага в даден момент в съответствие с интересите на американския империализъм.
Всяка страна, правителство или лидер, който дръзне да се противопостави на тези „правила“, ще бъде изложен на заплахи, санкции, търговски блокади, бомбардировки и дори, както виждаме, отвличания в стил мафия. Това е видът режим, който лидерите на Съединените щати и техните европейски съучастници се опитват да наложат на целия свят.
Бомбардирането на военни и граждански инфраструктурни съоръжения във Венецуела неминуемо ще доведе до смъртта на цивилни граждани. Това ще предизвика общо чувство на отвращение и омраза към американските агресори. Дали тези чувства могат да бъдат насочени към ефективни военни действия, ще зависи от много фактори, преди всичко от морала на масите.
Падрино (началник на въоръжените сили) вече обяви, че има цивилни жертви, и призова за национална съпротива пред лицето на тази явна империалистическа агресия. Той заяви, че всички въоръжени сили ще бъдат мобилизирани. „Те ни атакуваха, но няма да ни подчинят“, каза той.
Въпреки това, трябва да се изправим пред фактите. Венецуела е малка латиноамериканска страна, която е в изключително неизгодно положение, когато се изправя срещу превъзхождащата военна мощ на американския империализъм.
Куба е твърде слаба, за да предостави достатъчна военна помощ, а основните съюзници на Венецуела, Русия и Китай, са на хиляди километри разстояние. Следователно това е конфликт между Давид и Голиат. Разбира се, в този конфликт международната подкрепа на работническата класа ще бъде от огромно значение. Това важи особено за реакцията на масите в цяла Латинска Америка.
Това е ясно предупреждение към другите страни в Латинска Америка да се подчинят на американския империализъм. Това важи особено за Колумбия и колумбийския президент Густаво Петро.
Вярно е, че много хора, особено от левицата, нямат доверие в сегашното правителство в Каракас. Но това не е критерият, който трябва да определя нашите действия в тези моменти. Независимо от отношението ни към правителството на Николас Мадуро, е елементарен дълг да застанем твърдо и недвусмислено в защита на Венецуела срещу агресивните действия на американския империализъм.
Тази безусловна подкрепа за Венецуела в настоящия конфликт не изразява доверие в политиката и действията на Николас Мадуро, така както нашата подкрепа за Иран, когато той беше атакуван от Тръмп и Нетаняху, не изразява подкрепа за корумпирания, деспотичен и реакционен режим на мюсюлманските духовници в Техеран. Нашето отношение се диктува не от това дали сме съгласни или несъгласни с дадено правителство или политика, а от фундаменталния принцип на пролетарския интернационализъм.
Правилната реакция от страна на международното работническо движение трябва да бъде мобилизация и категорично отхвърляне на тази неоправдана империалистическа агресия.
