Бен Къри, 12.06.2026
Според The New York Times войната срещу Иран е била замислена не във Вашингтон, а в Йерусалим. Именно Бенямин Нетаняху е изготвил плана, който след това е представил на Тръмп и неговия кабинет за одобрение на среща в Белия дом през февруари.
Четири месеца по-късно Тръмп е отчаян човек. Всички първоначално обявени цели на американската война тихомълком са изоставени и сега всичко, което Тръмп иска, е да спаси лицето си и да отвори отново Ормузкия проток.
Нетаняху има други идеи. Неговите цели, доста различни от тези на американците, включват разширяване на окупираните от Израел територии, разчленяване на Иран и преди всичко задържане на САЩ в продължителна война. Затова той се опитва да провали примирието и да поднови военните действия чрез непрекъснати провокации срещу иранците в Ливан.
„Ти си напълно луд“, казал наскоро Тръмп директно на Нетаняху по телефона. „Щеше да си в затвора, ако не бях аз. Аз ти спасявам задника. Всички вече те мразят. Всички мразят Израел заради това.“
И все пак примирието изглежда все по-крехко. Тръмп не е в състояние да принуди Иран да приеме каквато и да е позиция, която да не изглежда като капитулация от негова страна. И затова Нетаняху може да надделее над Тръмп. След последния обмен на удари между Иран и Израел Тръмп гневно смъмрил Нетаняху за обстрела срещу Иран. „Аз решавам какво ще стане“, му напомнил той не особено убедително.
От 7 октомври 2023 г. насам Израел сякаш задава темпото на събитията, водейки война на седем фронта, докато САЩ привидно позволяват да бъдат водени. Континентална държава с 350 милиона души население се оказва тласната към курс, който сериозно вреди на собствените ѝ интереси, от малка държава с по-малко от 10 милиона жители, разположена на парче земя на 9000 километра разстояние.
Тази привидност, че Израел диктува на Америка, дава храна на антисемитските конспиративни теории. Но тази необичайна връзка наистина изисква обяснение, което, както се оказва, е много по-просто от всякаква конспирация.
Произходът на отношенията между САЩ и Израел
Отношенията между САЩ и Израел започват да се развиват в следвоенния период. По това време Близкият изток се превръща в ключов регион за Съединените щати, които се издигат до положението на световна капиталистическа суперсила.
Защо Близкият изток е толкова важен? Петролът със сигурност играе роля. До 1970 г. добивът на суров петрол в САЩ достига своя връх и след това започва да намалява. Междувременно продължителният следвоенен индустриален подем води до непрекъснато нарастване на американското търсене на петрол от Персийския залив.
Но петролът е само част от уравнението. Не по-малко важен фактор е страхът на американската управляваща класа от комунизма. Поради близостта си до Съветския съюз и революционните сътресения, които обхващат региона от 50-те години нататък, Близкият изток е една от фронтовите линии на Студената война.
Днес американският империализъм и Израел са толкова преплетени, че човек лесно би могъл да си представи, че винаги са имали такива отношения; че Израел още от самото начало е бил опорен пункт на американските интереси в региона. Но събитията не се развиват по този начин.
Как тогава се развиват отношенията между САЩ и Израел?
През 1948 г., по време на Накба, основната цел на възходящия американски империализъм е да измести влиянието на отслабващата Великобритания от Близкия изток.
Британците поддържат господството си главно чрез мрежа от реакционни монархии. Създаването на Израел устройва американците — то отслабва Великобритания. Затова президентът Труман бързо признава държавата Израел.
Но американският империализъм не иска просто да отслаби Британската империя. Той иска да наследи цялото ѝ влияние, което означава да привлече реакционните арабски монархии в собствената си орбита. Затова американците внимават да не настроят арабското обществено мнение срещу себе си, като демонстрират прекалено ревностна подкрепа за новата държава Израел, която се е установила чрез терор и етническо прочистване на арабското население.
Както сме обсъждали и другаде, САЩ подкрепят Израел, но предимно косвено — чрез западногерманските репарации и чрез частната помощ на еврейски американски капиталисти.
Но през 50-те години американската политика се изправя пред ново предизвикателство. Реакционните арабски монархии започват да падат като домино из целия регион, докато радикални арабски националистически офицери се опират на масите, за да извършват преврати — започвайки с преврата на Свободните офицери в Египет през 1952 г.
Дори и тук, изправени пред нещо ново, стратезите на американския империализъм действат опипом, емпирично. В крайна сметка египетският крал Фарук е бил британска, а не американска марионетка. Може би американците биха могли да работят с Насър?
Затова през 1956 г., когато Насър национализира Суецкия канал — а израелците, британците и французите в отговор окупират Синайския полуостров — президентът Айзенхауер гневно настоява те да се изтеглят.
Може ли някой да си представи днес американски президент да заеме такава позиция спрямо Израел? Разбира се, подобни искания към Великобритания и Франция са напълно мислими възможни, но не и към Израел!
Последиците от Суецката криза поставят отношенията между Израел и САЩ под въпрос за цяло десетилетие. Неслучайно Израел развива собствена ядрена програма през 50-те и 60-те години, зад гърба на САЩ, в тайно сътрудничество с френския империализъм.
Но тази американска политика скоро се проваля. Египет, след като известно време лавира между великите сили, започва все повече да се ориентира към Съветския съюз, откъдето получава значителни количества оръжия. Сирия поема в същата посока. След това, през 1958 г., избухва революция в Ирак и Хашемитската монархия е свалена, като и там е заменена от националистически офицери, стремящи се да подражават на Насър.
Американската политика трябва да се приспособи. В края на 50-те години президентът обявява т.нар. „доктрина Айзенхауер“: САЩ ще се намесват навсякъде, където сметнат за необходимо, за да „сдържат комунизма“, както и правят в Йордания и Ливан.
Маската е хвърлена. Американският империализъм открито се проявява като агресивна империалистическа сила в региона, готова да се намесва военно, за да защити интересите си.
След Шестдневната война: Израел, „непотопяемият самолетоносач“
Проблемът е, че САЩ са заети във Виетнам. Това, от което американците се нуждаят най-много в Близкия изток, е мощен въоръжен посредник, чрез който да действат. Именно в този контекст Кенеди подписва първата голяма военна сделка директно с Израел през 1963 г.
Но истинският повратен момент в отношенията между САЩ и Израел настъпва през 1967 г. с победата на Израел в Шестдневната война.
С изненадваща превантивна атака Израел унищожава цялата египетска авиация, преди тя да успее да излети. След това бързо завзема Западния бряг от Йордания, Голанските възвишения от Сирия и не само Газа, а целия Синайски полуостров до Суецкия канал от Египет.
Американската управляваща класа е възхитена. С един удар двама от основните съюзници на СССР в региона, Египет и Сирия, понасят тежко поражение, без участието на нито един американски войник. От този момент нататък пари, оръжия и разузнавателна информация започват да се вливат в Израел.
Оттогава Израел е получил повече от 330 милиарда долара помощ, коригирани спрямо инфлацията. САЩ го изграждат икономически и военно като регионална суперсила: мощна малка Спарта, която може да воюва от името на Америка.
Данните за военните разходи дават ярка представа за изкривената, милитаризирана икономика на Израел. До 1967 г. тези разходи остават под 10 процента от БВП, което и без това е високо по повечето стандарти. След това, през 1967 г., те скачат над 15 процента и продължават да нарастват. Военните разходи достигат връх от над 30 процента от БВП през 1975 г. и не падат под 15 процента до 1986 г.
През целия период от 1967 г. до края на Студената война Израел е въоръжен лагер, поддържан с американски долари. Той се превръща в „най-големия непотопяем американски самолетоносач в света“, по думите на американския генерал Александър Хейг.
В замяна на тази подкрепа израелците многократно се отплащат на своите американски благодетели.
Победата на Израел в Шестдневната война и последвалите войни в началото на 70-те години водят почти пряко, след смъртта на Насър през 1970 г., до завръщането на Египет в сферата на влияние на САЩ под ръководството на Садат.
И в Сирия поражението спомага за падането на левите баасистки офицери и за издигането на десните елементи около Хафез ал Асад през 1970 г., който започва инфитах („отварянето“), поставило началото на процеса на възстановяване на капитализма.
Не е чудно, че Израел е бил толкова високо ценен от своите покровители, американската и западната капиталистическа класа.
Връзките между двете страни стават все по-силни и многобройни. Израел привлича западни капиталови инвестиции. Днес израелският технологичен сектор е световен лидер в киберсигурността и технологиите за дронове и роботика с изкуствен интелект, благодарение на привилегированите отношения, които поддържа с американския военно-промишлен комплекс, от който е ценна съставна част.
И отношенията му наистина са привилегировани. Израел не само получава най-голямата американска военна помощ в света, той е и единствената държава, на която САЩ позволяват да използва тази помощ за подпомагане на собствената си оръжейна индустрия, вместо да купува американски оръжия.
Междувременно Мосад се превръща във важна връзка в американското разузнаване. Американският генерал Джон Кийгън описва разузнавателния принос на Израел към САЩ като „равностоен на пет ЦРУ“.
В многобройните си войни Израел завзема огромни количества съветска техника и въоръжение, което позволява на САЩ да запазят предимството си в надпреварата във въоръжаването. Той помага на САЩ да се сдобият със съветски радари, танкове и дори бойни самолети. В един случай Мосад дори успява да убеди иракски пилот да прелети със съветски МиГ директно в Израел.
Бихме могли да продължим, но смисълът е ясен.
Като се има предвид услугата, която Израел е оказал на американския империализъм, и значението, което е придобил, не е чудно, че е завладял сърцата и умовете на американската управляваща класа през толкова десетилетия. Подкрепата за тази малка държава се е превърнала в двупартиен символ на политическа вярност.
Неговите най-пламенни поддръжници са формирали мощно лоби, най-мощното лоби в американската политика. Освен много еврейски американски капиталисти и представители на еврейския обществен елит, израелското лоби включва и също толкова влиятелен евангелистки християнски ционистки компонент.
Те работят заедно за изграждането на културни, икономически и политически връзки, за заглушаването на антиционистите и преди всичко за налагането на възможно най-произраелска линия във Вашингтон. Те се стремят здраво да свържат съдбите на тези две държави.
Но трябва да подчертаем: възходът на израелското лоби едва ли е причината за тези специални отношения. То е по-скоро техен резултат. Симпатиите на американската управляваща класа към Израел не се нуждаят повече от израелското лоби като обяснение, отколкото враждебността ѝ към Кубинската революция се нуждае от кубинското контрареволюционно лоби като обяснение.
Но дори когато действията на Израел са очевидно вредни за интересите на американския империализъм, поне за един обективен наблюдател, какво виждаме? Това мощно течение в американската управляваща класа, този инстинкт, подтикван от израелското лоби, продължава да я държи в пълно съгласие с Израел, дори когато пътищата на двете страни се разминават. Въпреки това всичко има своите граници.
Израел има свои собствени интереси
Израелската управляваща класа винаги е имала свои отделни интереси, доста различни от тези на САЩ. И тя е била много по-малко склонна да се съобразява със своите благодетели, когато става въпрос за отстояването на тези интереси, отколкото САЩ са били склонни да се противопоставят на Израел!
Откъде идва тази склонност към неподчинение у израелците? Изчисленията на израелската управляваща класа са прости. За американския империализъм отношенията с Израел са въпрос на всичко или нищо. Или Израел запазва военното си превъзходство в региона, или не.
Американците могат да се оплакват от действията на израелското правителство, могат временно да спрат доставките на оръжие, но правителство след правителство в Израел винаги са изхождали от предположението, че в крайна сметка САЩ ще застанат на тяхна страна.
Затова израелската управляваща класа агресивно прокарва собствените си интереси, като в много случаи открито пренебрегва волята на американските президенти. Това включва дори открито враждебни действия срещу самите Съединени щати, включително промишлен шпионаж и кражба на ядрени тайни, както и просто прокарване на собствената експанзионистична програма по-далеч, отколкото американските президенти биха желали.
През 80-те години Рейгън, който беше про-израелски настроен дори по стандартите на американските президенти, беше шокиран, когато израелците бомбардираха иракския ядрен реактор „Осирак“ през 1981 г., без дори предварително да предупредят САЩ. Той отново си скубеше косите, когато израелците започнаха да бомбардират Бейрут през 1982 г.
Той дори се обади на израелския министър-председател Бегин, чиито сили тогава настъпваха към Бейрут, и го обвини, че извършва „холокост“! Това наистина са силни думи за американски президент, надминати едва наскоро от изпълнената с ругатни тирада на Тръмп срещу Нетаняху, докато последният заплашва Бейрут.
В крайна сметка обаче Рейгън подкрепи всяко едно от ужасяващите престъпления на Израел в Ливан. Нещо повече, именно той беше президентът, който най-пълно затвърди „специалните отношения“ с Израел. Той установи нови, уникални равнища на стратегическо и военно партньорство, заедно с всички привилегии, които произтичаха от това за Израел, и дори спаси Израел финансово, когато неговата силно изкривена милитаризирана икономика беше поразена от хиперинфлация и банков срив през 1985 г.
Това е историята навсякъде:
- Израелските министър-председатели правят каквото искат;
- Американските президенти мърморят;
- Израел получава своето.
Точно както тези уникални „специални отношения“ пораждат фанатична лоялност към Израел в американската управляваща класа, която продължава дълго след като е престанала да бъде рационална, така те изкривяват и психологията на израелската управляваща класа, олицетворявана преди всичко от Бенямин Нетаняху, който доминира в израелската политика от 90-те години насам.
Злобният малък побойник в училищния двор уверено тормози останалите деца, защото знае, че големият побойник е на негова страна.
В изтекли записи от 2001 г. Нетаняху самодоволно обяснява на журналисти как е работил за подкопаването на Споразуменията от Осло. На въпроса дали се притеснява, че може да разгневи американците, той отговаря:
„Аз знам какво е Америка. Америка е нещо, което може много лесно да бъде придвижено.“
Израелската управляваща класа усеща, че зад нея стои цялата мощ на най-силната империя на Земята и е свикнала да пуска и спира тази подкрепа като от кран.
Психологията на американската управляваща класа
Тук обаче възниква може би най-важният въпрос: Съединените щати действително имаха интерес да изградят Израел като тази малка Спарта. Но Студената война приключи. Междувременно добивът на шистов петрол означава, че САЩ, далеч от това да зависят от петрола от Персийския залив, сега са сред най-големите износители в света.
Американските интереси са се променили. Защо тогава американската управляваща класа не се е променила също? Нейната любовна връзка с Израел продължава.
Съзнанието на класите не се развива непосредствено в крак със събитията. А съзнанието на американската управляваща класа е оформено в сегашния си вид от осем десетилетия безпрепятствено господство.
Американският политически елит, неоконсервативният републиканец и либералният демократ, споделя в основата си единен възглед. Едните твърдят, че неограничената американска мощ носи със себе си „сигурност“ и „просперитет“, а другите твърдят, че САЩ са длъжни да поддържат световния „ред, основан на правила“.
И двете позиции се свеждат до едно и също: Америка може и трябва да налага волята си навсякъде; Америка може и трябва да остане световният хегемон. Това е почти субективистичен, постмодерен мироглед. Ако Америка го иска, тя може да го има. Въпрос е единствено на воля, независимо от реалността!
Това са хората, които дърпат конците и които в момента работят ръка за ръка с Израел, за да провалят примирието с Иран, колкото и безумно да е това. Те живеят в различен свят от останалите хора, свят, в който могат да правят каквото пожелаят и в който Израел е техният надежден „непотопяем самолетоносач“, а не обременен от кризи пасив.
И Тръмп също живее в миналото. Да вземем Иран. Кой американски гражданин знаеше къде се намира остров Харг преди избухването на войната през февруари? Тръмп знаеше. Още през 1988 г. той беше заявил, че ако е президент, ще „се разправи с остров Харг“.
Цялата американска управляваща класа отдавна знае много добре къде се намира остров Харг. Американската управляваща класа не е свикнала да бъде унижавана, а когато претърпи унижение, продължава да се вглъбява в него. Унижението, което претърпяха в Иран през 1979 г., със създаването на Ислямската република в Иран и кризата със заложниците в американското посолство, ги преследва от десетилетия.
Разумът има много малко общо с тяхната политика. „Разумното“ нещо, което американците трябва да направят в момента, би било да признаят поражението си и да договорят изтеглянето си от войната. Това би означавало да признаят иранския контрол над Ормузкия проток и силно отслабения статут на САЩ в региона.
Но американската управляваща класа не може да си представи свят, в който нейната власт е ограничена. Дори самата идея за преговори изглежда чужда на американската управляваща класа. Америка не преговаря. Преговорите означават компромис. Ако Америка иска нещо, тя заплашва, сплашва и си го взема.
Следователно „преговорите“, които предшестваха тази война, изобщо не бяха преговори. Те бяха просто средство за печелене на време, докато военна техника се прехвърляше в региона. Иранските преговарящи все още бяха на масата за преговори в Оман, когато Америка се опита да обезглави режима.
Можем да добавим, че преговорите, водени от американците с руснаците по въпроса за Украйна, бяха също толкова несериозни и отразяваха същата фундаментална психология.
Преломен момент
Така стоят нещата от десетилетия. Но всичко в крайна сметка достига своя предел. В един момент количеството трябва да се превърне в качество. На първо място, американската прегръдка е оформила Израел като общество, което днес е разкъсвано от собствените си вътрешни противоречия.
От една страна, Израел се представя като „единствената демокрация“ в Близкия изток. От друга страна, равнището на законово санкционирана дискриминация срещу палестинците, заложено в израелските закони, превръща подобно твърдение в подигравка, докато Законът за националната държава от 2017 г. официално определя неевреите като граждани втора категория.
От една страна, страната е дом на някои от най-развитите високотехнологични отрасли в света. От друга страна, тя е създала огромна маса от фанатични заселници, които вярват в буквалната истинност на Тората.
От една страна, Израел има най-много „еднорози“ (компании на стойност над 1 милиард долара) спрямо БВП от всички държави в света. От друга страна, той има едни от най-високите нива на бедност в ОИСР.
Само шест месеца преди 7 октомври 2023 г. всички тези противоречия избухнаха на повърхността. Израел беше разтърсен от огромни протести, „общи стачки“ и гражданско неподчинение. Управляващата класа беше във война сама със себе си.
Нетаняху успешно замаза тези противоречия с една война след друга, започвайки от Газа. По този начин той отложи деня на разплатата, като изостри противоречията в израелското общество до крайност.
Това е малка държава. След три години непрекъсната война, водена от наборна армия, дисциплината очевидно започва да се разпада в окупационните сили в Ливан. Повече от половината резервисти не се явяват, когато са повикани от Израелските отбранителни сили. 63 процента от офицерите искат да напуснат армията.
Икономическите трудности се задават. Технологичните стартъпи са в безпорядък. Значителна част от населението в трудоспособна възраст е в армията. Проблемите с психичното здраве са достигнали епидемични размери. Преди всичко Израел понесе огромен психологически удар. Образът, който управляващата класа беше създала, че Израел е непобедима сила, беше разбит. Ционистката държава вече не може да твърди, че изпълнява собственото си оправдание за съществуването си: че може да гарантира безопасността на еврейските жители на Израел.
На всеки етап Нетаняху повишаваше залога, за да запази правителството си заедно и да спаси собствената си кожа. Досега той успяваше. Но противоречията вътре в Израел многократно заплашваха да избухнат отново, всеки път по-остро, както видяхме в гнева срещу Нетаняху от страна на семействата на заложниците, както и от страна на ултраортодоксалните евреи, когато бяха заплашени да загубят освобождаването си от военна служба.
Всичко това в крайна сметка ще достигне своя предел.
Бъдещето на отношенията между САЩ и Израел
Но и отношенията между САЩ и Израел в крайна сметка трябва да достигнат своя предел. Събитията от последните три години дълбоко подкопават подкрепата за Израел в самите Съединени щати.
Преди 7 октомври 2023 г. мнозинството от американците симпатизираха повече на Израел (54 процента), отколкото на Палестина (31 процента). Така стояха нещата десетилетия наред.
Днес по-малко американци подкрепят Израел (35 процента), отколкото подкрепят Палестина (41 процента). Сред младите хора цифрите са още по-показателни. Голямо мнозинство подкрепя Палестина (53 процента) срещу Израел (31 процента).
Това са безпрецедентни промени в съзнанието на американската общественост. По думите на конгресмена от Демократическата партия Ро Хана: „Никога не съм виждал общественото мнение да се променя толкова бързо по който и да било въпрос, включително еднополовите бракове […] както по въпроса за отношенията между САЩ и Израел.“
Демократите усещат натиска. Парите от произраелската лобистка организация AIPAC се превърнаха в целувката на смъртта за някои демократически политици, до такава степен, че беше разкрито как AIPAC е прибягнала до непрозрачни канали за финансиране, за да избегне разпознаване. Републиканците също усещат натиска. Базата на MAGA също се разделя по този въпрос, като фигури като Тъкър Карлсън обвиняват Тръмп, че е преминал от „Америка на първо място“ към „Израел на първо място“.
Възможно ли е въпреки всичко в даден момент да си представим разрив между Израел и САЩ? Независимо от мястото, което Израел заема в психологията на американския империализъм, има и още едно съображение, което ще се опитаме да илюстрираме с една малка аналогия.
Преди да започне упадъкът на американския империализъм, преди той да стане световният хегемон, съществуваше британският империализъм.
След Първата световна война Роналд Сторс е назначен от британците за военен губернатор на Йерусалим точно когато Великобритания поема контрола над Палестина като нова колониална господарка. Той се забавлявал да нарича себе си „първия военен губернатор на Йерусалим след Понтий Пилат“. Британците насърчавали еврейската миграция и насърчавали разделението между араби и евреи.
В своята автобиография, написана преди създаването на Израел, Сторс обяснява, че на британските империалисти им хрумнала идеята да си създадат „малък лоялен еврейски Ълстър в море от потенциално враждебен арабизъм“. Както католическа Ирландия е била заселвана с протестанти през XVII век в опит да се осигури гарнизон за британските интереси, така империалисти като Сторс си представяли, че евреите ще играят подобна роля сред арабите.
Такъв „малък лоялен еврейски Ълстър“ на практика възниква, само че лоялен към американците, а не към британците.
Между Близкия изток и Ирландия може да се открият известни паралели. С навлизането на британския империализъм в упадък и разпадането на неговата империя, неговите интереси в Ирландия също се променят. До следвоенния период Северна Ирландия е деиндустриализирана и вече има малка нужда от постоянно присъствие за защита срещу заплахи от европейски съперници по западното крайбрежие на Великобритания, тъй като както Великобритания, така и нейните съперници са се превърнали в малки американски васали.
Следователно Великобритания вече няма интерес да поддържа разделението на Ирландия. Нейният „лоялен Ълстър“ е изпълнил своята роля. Само че британците са създали чудовището на Франкенщайн. Ълстърският лоялизъм не изчезва тихо в учебниците по история. Той продължава да всява хаос и да преследва католиците. Той ражда фигури като преподобния Иън Пейсли с неговите проповеди срещу папизма.
До края на 60-те години тези противоречия заплашват да избухнат в гражданска война. Каквото и да са искали британците, а тогава може и да е било в техен интерес да „се откажат“ от Северна Ирландия, те са били пленници на собствената си предишна политика. Те не могат да се откажат. Те са въвлечени повече от всякога.
Британски войски са изпратени по улиците на Ирландия и остават там десетилетия наред, докато атентати достигат и до британския остров. Дори и днес Северна Ирландия продължава да създава проблеми за силно отслабения британски капитализъм. Достатъчно е да погледнем погрома, на който станахме свидетели през последната седмица.
Подобно на паяк, хванат в собствената си мрежа, британският империализъм се оказва хванат в противоречията, които сам е създал в миналото, които някога са служили на неговите интереси, но от които вече не може да се измъкне.
Американските империалисти направиха същото, но в несравнимо по-голям мащаб, като оплетоха целия Близък изток и създадоха „малък лоялен Ълстър“ с експанзионистични амбиции и ядрено оръжие. Дори ако бяха способни трезво да погледнат реалността в очите, а те не дават никакви признаци за това, те не биха могли да се измъкнат от тази бъркотия, която се превръща във важен фактор за ускоряването на техния упадък.
