In Defence of Marxism, 16 юли 2026 г.
През юли се навършват 90 години от началото на Испанската гражданска война. В тази титанична борба между революцията и контрареволюцията милиони работници и селяни се вдигнаха и се бориха доблестно срещу фашизма. И макар че в крайна сметка бяха победени и брутално репресирани, тяхната борба остави незаличим следа в паметта на работническата класа, служейки като вдъхновение за всички класови борци днес.
В същото време, докато този брой на списанието отива за печат, последните останки от Рожаваската революция в североизточна Сирия са изправени пред екзистенциална криза.
Освен че сме до онези, които се борят да защитят свободата си в Рожава, трябва да се стремим да разберем и как се е стигнало до това. Статиите в този брой на „В защита на марксизма“ са посветени на уроците от тези важни движения.
Паралели
Има редица поразителни паралели между испанската и рожаванската революции.
Първо, и двете бяха тясно свързани с гражданска война, в която авторитетът на старата държава се разпадна. Както в Испания, така и в Рожава, изправени пред унищожение от ултрареакционен враг, обикновените хора се въоръжават и се организират за защита на своите общности.
В процеса масите създават свои собствени органи на местната работническа и селска демокрация. Те приемат формата на „революционни комитети“ или „народни съвети“ в квартали, села и работни места, които започват да поемат управлението на обществото.
Сред важните социални и демократични завоевания, спечелени в хода на двете революции, позицията на жените е централна. Жените се въоръжават и се присъединяват към революционните милиции, както и изпълняват жизненоважни роли в тила.
И двете революции се характеризират със силно анархистично влияние. Анархо-синдикалистката конфедерация на профсъюзите, CNT, играе водеща роля по време на Испанската революция и решенията на нейните лидери ще оформят събитията до голяма степен. В Рожава, партията, която водеше революцията, PYD, твърди, че е непоколебимо вярна на „демократичния конфедерализъм“ – идеологията на Абдула Йоджалан – която беше силно повлияна от „либертарианския муниципализъм“ на анархиста Мъри Букчин.
Тази обща нишка е гордо подчертавана от самите анархисти. Дейвид Гребер, може би най-влиятелният анархист на 21-ви век, описва събитията в Рожава като „един от най-вълнуващите политически експерименти от времето на анархистите в Испания през 30-те години на миналия век“.[1]
Освен че признаваме вдъхновяващите и прогресивни постижения на двете революции, трябва да се изправим пред трагичния факт, че и двете в крайна сметка бяха победени.
И в двата случая враговете на революцията получиха подкрепа от чуждестранни сили, докато надеждите, възложени както от Рожава, така и от Испанската република на така наречените „демократични“ империалистически сили, бяха предадени. Но тяхното поражение не може да се обясни просто с позоваване на заговорите и предателствата на империализма.
От решаващо значение е, че и в двата случая техните лидери възпрепятстваха революционната социална страна на движението, за да се съсредоточат върху чисто военната страна, и по този начин подкопаха и двете.
В Испания работниците и селяните бяха възпрепятствани да завземат по-голямата част от собствеността на земевладелците и капиталистите. Ръководството оправда това с аргумента, че само широк, междукласов „Народен фронт“, борещ се за защита на капиталистическа република, може да победи фашизма. Едва след като това бъде постигнато, може да се говори за социалистическа революция.
В Рожава се появи паралелна логика. Милицията на YPG и местните съвети бяха обградени от ръководството на PYD, което разводни програмата на революцията, за да осигури военни съюзи с местни арабски шейхове, съседни държави и американския империализъм.
В крайна сметка лидерите на двете революции последователно дадоха приоритет на нейните формални демократични аспекти пред фундаменталните социални и класови въпроси, поставени от борбата. И вместо да укрепи двете движения, това ги изтощи политически, подготвяйки пътя за поражение.
Този паралел не е случаен. Грешките на испанските анархисти и на PYD в Сирия произтичат от фундаменталните проблеми на самия анархизъм.
Държавата
Марксизмът и анархизмът са били считани за противоположни революционни теории, откакто и двете съществуват. Но твърде често фундаменталната разлика между двете е замъглена от специфични исторически дебати за неща като Първия интернационал и Руската гражданска война.
Ключовата политическа разлика между марксизма и анархизма се отнася до въпроса за държавата, който е централна част от всяка революционна теория.
Днес е невъзможно да съществуваш в обществото, без да се сблъскаш с внушителната и повсеместна сила на държавата. Виждаме я преди всичко в нейните армии, полиция, съдилища и т.н., но също и в разрастващата се гражданска бюрокрация, която наблюдава и се намесва в почти всички аспекти на ежедневието.
Далеч от това да бъде неутрален арбитър или форум, от който населението колективно да управлява обществото, държавата съществува предимно за защита на собствеността и печалбите на шефовете и земевладелците. Независимо дали говорим за военна диктатура или либерална парламентарна демокрация, държавата съществува за поддържане на „реда“ – тоест социалния ред на управляващата класа.
Достатъчно е само да се погледнат безбройните връзки между правителството и големия бизнес, репресивното законодателство срещу работническото движение във всички страни и империалистическото ограбване на масите по света от редица държави, за да се види истината. Държавата по същество не е нищо повече от инструмент за класово потисничество. Ако икономическата мощ на управляващата класа е основата на нейното управление, държавата е необходимото средство, чрез което това управление се поддържа.
Тясната връзка между държавата и потисничеството на мнозинството е нещо, което се признава от анархистите и марксистите. Те не са съгласни относно естеството на тази връзка и каква позиция трябва да заеме революцията, за която се борим, по отношение на нея.
Дебатът между марксизма и анархизма често се представя по следния начин: от една страна, марксистите защитават държавата като цяло, с нейната полиция, армия и бюрокрация, но настояват, че работническата класа трябва да замени стария, буржоазен държавен апарат със свой собствен; от друга страна, анархистите се стремят да премахнат държавата изцяло във възможно най-кратки срокове.
Според Гребер, например: „Когато тези марксисти дойдат, полицията все още ще е там. Вероятно ще има повече от тях, нали? Като дойдат анархистите, цялата структура ще се промени. На хората ще бъде казано, че това е напълно ненужно.“[2]
Съответно, анархистите обикновено наричат марксистите „държавни социалисти“, докато те са „либертариански“ или „антидържавни“ социалисти.
Това всъщност е погрешна характеристика и на двете позиции.
Маркс и Енгелс изрично подкрепяха премахването на съществуващия държавен апарат. Напълно. „Работническата класа не може просто да се докопа до готовия държавен апарат и да го използва за свои собствени цели“, пише Маркс през 1871 г.[3]
Но какво тогава, ако изобщо има нещо, е да замени старата държава? Пишейки за Парижката комуна от 1871 г. – която той приветства като „най-накрая откритата политическа форма, под която да се осъществи икономическото освобождение на труда“ – Маркс обяснява:
„Единството на нацията не трябваше да бъде разрушено, а напротив, да бъде организирано чрез общинска конституция и да стане реалност чрез унищожаването на държавната власт, която претендираше да бъде въплъщение на това единство, независимо и превъзхождащо самата нация, от която тя беше само паразитен израстък.“[4]
Енгелс изразява същото чувство, когато описва държавата като „зло, наследено от пролетариата“, чиито най-лоши черти трябва да бъдат отсечени незабавно, докато ново поколение не може да „хвърли целия дървен материал на държавата на бунището“.
И така, какво е останало от държавата във визията на тези така наречени „държавни социалисти“? По същество организираната сила на потиснатите, насочена срещу съпротивата на експлоататорите – „диктатурата на пролетариата“ – която Енгелс описва в едно писмо като „не държава в правилния смисъл на думата“.[5]
Всички тези идеи са възприети и защитени от Ленин в „Държавата и революцията“, написана само месеци преди той да поведе руските работници на власт през 1917 г. И оттогава те остават в основата на истинската марксистка програма.
Анархисткият път
От гореизложеното е съвсем ясно, че марксистите в крайна сметка се борят за общество без държава, свободно от всякакво потисничество. Всъщност, по ирония на съдбата, това е най-важната причина, поради която марксистите се противопоставят на анархизма.
Анархизмът, произлизащ от древногръцката дума за „няма владетел“, обикновено се обобщава като „срещу държавата“ или „премахване на държавата“. Но какво всъщност предлага анархистката теория?
Пиер-Жозеф Прудон, първият, който се самоопределя като анархист, пише смело за необходимостта държавата да бъде „разтворена“ или дори „унищожена“. Но неговата концепция за това как това трябва да се постигне е далеч от революционното „унищожаване на държавната власт“, предложено от Маркс.
Вместо да призовава работниците да се въстанат и да завземат политическата власт от управляващата класа, преди да демонтират нейния държавен апарат, Прудон категорично отхвърля борбата за политическа власт под каквато и да е форма. По негови думи:
„Социалната революция е сериозно компрометирана, ако се осъществи чрез политическа революция.“[6]
Вместо това той вярвал, че държавата постепенно ще бъде разпусната чрез разширяването на работническите кооперации и взаимоспомагателните дружества, които търгуват помежду си и поемат функциите на самата държава. Междувременно потисническият апарат на държавата ще остане на мястото си.
Руските анархисти Михаил Бакунин и Петър Кропоткин се различавали от Прудон по това, че смятали, че държавата трябва да бъде премахната във възможно най-кратък срок. Те си представяли държавата да бъде премахната с един замах на спонтанна революция, произлизаща от народа наведнъж.
Подобно на Маркс, те се застъпваха за замяната на държавната бюрокрация с демократични комуни, създадени от масите. Те обаче отхвърляха социалистическата планова икономика като продължение на държавната власт и партията като средство за ръководене и организиране на въстанието.
Според тях това неизбежно би довело до възстановяване на всички злини на държавата, независимо дали е буржоазна или работническа държава. Вместо това, задачите на социалната революция трябва да се изпълняват от всяка комуна на местно ниво, само със спонтанна и доброволна координация.
И двамата приемаха необходимостта от някаква обща сила, която да защитава революцията, като например работническа милиция. Но настояваха, че тя трябва да бъде съставена от федерация от автономни асоциации, без централна власт, която да налага волята си на която и да е от съставните ѝ части.
В крайна сметка, всички варианти на анархизма предлагат да се издълбае буржоазната държава, а не директно да се завземе и демонтира. В това отношение и Бакунин, и Кропоткин просто предлагаха ускорен прудонизъм.
Следвайки тази стратегия, революцията се изправя срещу съпротивата на експлоататорите и тяхната държава на чисто отбранителна основа: комуните се бият само когато са атакувани, надявайки се, че буржоазната държава в крайна сметка ще изчезне. В Рожава това е получило поетичното заглавие „трънът, който защитава розата“ – политика на „мирно съвместно съществуване“, прибягваща до насилствен конфликт само когато е атакувана.
Но в Рожава, в Испания и в Парижката комуна, плодът на тази стратегия винаги е бил един и същ: класовата борба и социалната революция спират до завземането на политическата власт, оставяйки буржоазната държава на мястото си.
Накратко, марксистите се противопоставят на анархизма не защото анархистите искат да премахнат държавата, а именно защото не го правят.
Двувластие
Грешките в теорията неизбежно водят до бедствие на практика. А погрешната стратегия на анархистите по отношение на държавата става най-фрапантна и опасна именно по време на периоди на революция и контрареволюция.
Във всяка революция масите спонтанно създават демократични органи – комуни, съвети („съвети“) или комитети – за да защитят и разширят своето движение. Създаването на тези масови органи на революционната демокрация никога не е продиктувано от една партия или индивид; те възникват естествено от движението.
На пръв поглед това подкрепя преклонението пред спонтанността и отхвърлянето на лидерството, които често се срещат в анархистичните кръгове. Но революцията не завършва просто със създаването на демократични органи. В крайна сметка се появява ситуация на „двойна власт“, при която тези органи се изправят срещу държавата на вече съществуващата управляваща класа.
Ситуацията на двойна власт е фундаментално нестабилна и в крайна сметка ще бъде разрешена по един от два начина: или работническите съвети свалят старата държава, или управляващата класа отново поема контрол и смазва революцията. Анархистката стратегия обаче се опитва да удължи това мъчително напрежение за неопределено време, надявайки се, че „недържавата“ в крайна сметка ще направи старата държава излишна. На практика това е фатално.
В своя шедьовър „Революция и контрареволюция в Испания“ Феликс Мороу пише:
„Класовото сътрудничество наистина се крие в сърцето на анархистката философия. То е скрито, по време на периоди на реакция, от анархистката омраза към капиталистическото потисничество. Но в революционен период на двойствена власт, то трябва да излезе на повърхността.“[7]
В Испания анархистките лидери се хвалеха, че са могли да вземат властта през юли 1936 г., но отказаха да го направят, защото отхвърляха политическата власт под каквато и да е форма.
Вследствие на това, буржоазната държава – със своите генерали, държавна служба и парламентарен апарат – успя да се прегрупира и да се утвърди отново, отменяйки завоеванията на работниците и селяните. По ирония на съдбата, анархистичните министри дори се присъединиха към правителството през ноември, с извинението, че тъй като работниците и селяните контролират милициите и революционните комитети, държавата на практика е престанала да бъде инструмент за класово потисничество!
Не е случайно, че анархистичните лидери в крайна сметка повтарят същите идеи като социалдемократите. Анархизмът се превръща в реформизъм на практика, защото и двете поддържат „демокрацията“ абстрактно, над класовата борба. Твърдейки, че буржоазната или работническата държава са еднакво лоши, те следователно не се борят нито за едното, нито за другото, а само за най-голямата възможна „демокрация“ като цяло.
Същият проблем възникна в Рожава, където може да се твърди, че буржоазната държава беше още по-слаба. След като ръководеше създаването на демократични органи на самоуправление, PYD издигна либерален парламентарен режим върху тях, като същевременно запази контрола и над двете.
Грейбер изрично повдигна този въпрос през 2016 г., обяснявайки: „[т]ова би се очаквало в революционна ситуация на двувластие“, добавяйки, че „и двете страни не са просто в съюз […], а всъщност са създадени от едно и също движение, дори в някои случаи от едни и същи личности“.[8]
Единственият му съвет за революцията в Рожава беше да се „формализира“ споразумението. Но двувластието не може да бъде решено на хартия. Или буржоазията е свалена и държавата ѝ е унищожена, или работниците са победени, а съветите им – унищожени.
Далеч от това да унищожи държавата, PYD ефективно я възстанови, като същевременно защити собствеността на големите земевладелци и капиталисти. Това доведе до спиране на революционния процес в Рожава, с тежки последици за кюрдите и за региона като цяло.
По този начин анархизмът, който е толкова революционен на думи по време на мир, става консервативен по време на революция и гражданска война. И каква е ползата от революционна идеология, която престава да бъде революционна по време на революция?
Болшевизъм
И така, какво трябва да се направи? От опита на Парижката комуна до съветите на Рожава, заключението е едно и също. Единственият начин да се запази и разшири новата, революционна власт на потиснатите е да се доведат до директно завземане на политическата власт от ръцете на старата управляваща класа.
Факт е, че най-близкото, до което човечеството някога се е приближавало до замяната на потисническата капиталистическа държава с демократичната самоорганизация на потиснатите, е Руската революция от 1917 г., водена от тези черни зверове на анархизма: Ленин, Троцки и болшевишката партия.
Болшевишката програма от април 1917 г. може да се обобщи като: „Цялата власт на съветите!“ Всяко друго искане и лозунг е изрично свързано с това. И това не е просто лозунг – болшевиките действително го изпълняват.
Опирайки се на революционните работници и селяни, болшевиките правят съветите единствената политическа власт в страната. По този начин те трябваше да преодолеят яростната съпротива и осъждане на другите „републикански“ партии, както в Русия, така и в чужбина.
В този смисъл болшевизмът може да се счита за единство на словото и делото. За разлика от това, както реформизмът, така и анархизмът обещават свобода и демокрация, само за да ограничат борбата до хоризонтите на демократичната буржоазия. И именно поради тази причина Ленин остава анатема както в уважаваното общество, така и в анархистките среди.
Но трябва да се признае, че в рамките на анархисткото движение има реформистки и революционни крила, точно както е имало много реформисти, които твърдят, че са „марксисти“. Ключовата разлика е, че докато реформистът трябва да преразгледа и изопачи марксистката теория, за да оправдае класовото сътрудничество, анархистът, който окончателно скъсва с реформизма, трябва също да се откаже от най-светата на анархистките светини – отхвърлянето на диктатурата на пролетариата.
Приветстваме всички другари, борещи се за унищожаване на буржоазната държава и установяване на работническо самоуправление. Бихме добавили само, че не е достатъчно да се борим за това спонтанно, на местно ниво. Трябва да се организираме в международен план и да изградим революционна партия, способна да приложи тези уроци на практика.
Това не е някакъв проект за далечното бъдеще. Нови революции са неизбежни в предстоящия период. Нека бъдем готови и да осъзнаем визията за свобода, за която революционерите на Испания, Рожава и света са дали живота си.
Библиография:
[1] ‘David Graeber: Why Rojava Matters’, Novara Media, Youtube
[2] D Graeber, ‘Syria, Anarchism & Visiting Rojava’, The Anarchist Library, 2 July 2017
[3] K Marx, The Civil War in France, Wellred Books, 2021, pg 41
[4] ibid. pg 45-46
[5] F Engels, ‘Engels to August Bebel in Zwickau’, Marx Engels Selected Correspondence, Progress Publishers, 1982, pg 275
[6] Quoted in G Woodcock, Pierre-Joseph Proudhon: A Biography, Black Rose, 1987, pg 75
[7] F Morrow, Revolution and Counter-revolution in Spain, Wellred Books, 2022, pg 42
[8] D Graeber, ‘Forward’, Revolution in Rojava, Pluto Press, 2016, pg 15
