Адам Бут, 31.10.2025
РКБ, Червена Искра №3, 04.2026
Оригинално публикувана в списание “Наука, прогрес, криза и революция №48” от нашата организация, в тази статия Адам Буут разглежда революционния процес, чрез който научните идеи напредват, връзката между развитието на науката и обществото като цяло, както и кризата на науката в условията на съвременния капитализъм.
Историята на науката е историята на стремежа на човечеството да разбере функционирането на вселената, освободено от мистицизъм и свръхестествени сили. Науката е в застой. Фондовите пазари може и да са се изстреляли нагоре на фона на шума около изкуствения интелект (AI), а медиите често обявяват новини за най-новите, предполагаемо „революционни“ открития, но такъв оптимизъм не се споделя в научната общност. Вместо това нарастват опасенията, че науката като дисциплина е изправена пред „екзистенциална криза“.
Множество симптоми са предизвикали това песимистично настроение. Най-очевидно е липсата на „пробивни“ изследвания, които разширяват границите на човешкото знание. Въз основа на метаанализ на милиони статии и патенти, публикувани в период от шест десетилетия, проучване в авторитетното научно списание Nature от януари 2023 г. съобщава, че научните изследвания „с времето стават все по-малко революционни“. Авторите са открили силни доказателства, че „прогресът в няколко основни области се забавя“ и че „статиите и патентите все по-рядко се отличават от миналото по начин, който тласка науката и технологиите в нови посоки“.
„Като цяло“, заключава статията в Nature, „нашите резултати показват, че забавянето на темповете на промяна може да отразява фундаментална промяна в същността на науката и технологиите.“
Друга статия от април 2020 г. задава въпроса: „Става ли все по-трудно да се намират идеи?“ Краткият отговор е: да. „Усилията в областта на научните изследвания се увеличават значително, докато производителността на научните изследвания намалява рязко“, заявяват икономистите.
През това време отдавна съществуват опасения за „криза на възпроизводимостта“ в цялата наука: невъзможност да се потвърди валидността на публикуваните резултати, което води до общо недоверие към качеството на официално одобрените изследвания.
Проучване сред над 1500 изследователи от 2016 г. установи, че повече от 70% „са се опитали и не са успели да възпроизведат експериментите на друг учен“. По-ранни проучвания, насочени към изследвания, свързани с рака, и разработването на лекарства, установиха, че само 11% и 25% от знаковите открития в тези области могат да бъдат възпроизведени.
Още по-лошо е, че през 2023 г. академичните списания са били принудени да оттеглят над 10 000 научни статии поради подозрения, че те са били по някакъв начин фалшифицирани. Има опасения, че тези открити фалшификати са само „върхът на айсберга“ по отношение на фалшивите изследвания, като съществува тревога, че изкуственият интелект само влошава нещата, позволявайки масово разпространение на фалшиви статии.
Ако резултатите от научноизследователския сектор не могат да бъдат проверени или да се вярва на тях, това поставя под съмнение статуквото на научната дейност. Мнозина се питат каква изобщо е ползата от науката, ако тя не може да даде надеждни резултати и наистина да развие човешкото знание? Говорейки за доверие, има и нарастващ скептицизъм сред част от обществото към науката, наред с общата враждебност към така наречените „експерти“, които управляващата класа постоянно изважда, за да оправдае циничната си политика.
Не само че науката като цяло изглежда да е в криза, но в някои области нараства безпокойството, че теориите, които в момента доминират в тези области, могат да са фундаментално погрешни.
Най-забележимо противоречията се натрупват в областта на космологията – изучаването на Вселената. Все по-голям брой произволни измислици се сътворяват, за да се приведат фактите в съответствие със „стандартния модел“ на теорията за Големия взрив. Това включва концепции като „тъмна материя“ и „тъмна енергия“, за чието търсене са похарчени милиони за нови ускорители на частици, нови телескопи, пещери, пълни с ксенон, дълбоко под земята, балони на голяма височина, нито едно от които не е донесло никакви открития. И все пак всякакви опити да се постави под въпрос валидността на тези измислици се натъкват на стена от съпротива.
Междувременно нови данни от инструменти като космическия телескоп „Джеймс Уеб“ (JWST) разкриват галактики, които са толкова стари и големи, че не могат да бъдат обяснени с хипотезата за Големия взрив, която твърди, че преди много милиарди години е имало начало на времето и пространството. И все пак теорията се поддържа. Пробивната наука се оказва блокирана.
„Оказа се, че сме открили нещо толкова неочаквано от JWST, че всъщност създава проблеми за науката“, коментира Джоел Лега, астрофизик от Университета на Пенсилвания. „В момента се намирам в състояние, в което лежа будна в три часа сутринта и се чудя дали всичко, което съм направила, е грешно“, добавя астрономът-наблюдател Алисън Къркпатрик от Университета на Канзас в статия в Nature.
И все пак, макар да изразяват загриженост, никой от тези учени не е готов да постави под въпрос основните предпоставки в своята област. „Ако Големият взрив е грешен“, заключава научният писател Ерик Лърнър в книгата си „Големият взрив никога не се е случил“, „тогава много от основните идеи на фундаменталната физика също са грешни“.
Научният метод се основава на принципа, че реалността е обективна; че съществува материален свят, независим от нас, който може да бъде изследван и разбран. Сред тези предизвикателства обаче философски идеалистичната част от научната общност прокарва мистична перспектива.
Не е необичайно да се намерят утвърдени издания като списанието New Scientist, които подхвърлят ексцентрични идеи, оспорващи обективността – и самото съществуване – на реалността, с въпроси на първа страница като „съществува ли нещо, когато не го гледаме?“ и „ние ли създаваме пространство-времето?“.
Следователно съвременната наука е в криза. В определени области все още се правят пробиви. Но като цяло самият двигател на човешкото знание закъсва.
За да разберем защо, трябва да направим крачка назад и да разгледаме динамиката на самото научно развитие, включително връзката между науката и социалните отношения.
Какво е наука?
От една страна, науката е метод: рамка, базирана на наблюдение и измерване, предположения и практически експерименти, която ни позволява да разберем природата, да осмислим материални явления и да структурираме това знание под формата на проверени теории.
„Научното знание“, обяснява ученият и самоопределящ се като марксист Дж. Д. Бернал в книгата си „Науката в историята“, „не е просто списък с резултати“.
„Преди тези резултати да могат да бъдат от полза, е необходимо да бъдат обединени, така да се каже, в пакети, да бъдат групирани и да бъдат свързани помежду си“, продължава Бернал, „ водейки до непрекъснатото създаване на повече или по-малко кохерентна структура от научни закони, принципи, хипотези и теории.“
Друг важен аспект на науката е този на социалната институция, съставена от организации и отдадени професионалисти, отговорни за провеждането на изследвания, утвърждаването на хипотези и резултати и осигуряването на основа за бъдещи проучвания.
И в най-общия си смисъл науката представлява натрупаното и колективно знание на обществото.
В това отношение, разглеждайки историята на науката, може да се забележи тенденция към прогрес – макар и по никакъв начин не линейна. По думите на известния физик Исак Нютон, онези, които разширяват границите на човешкото разбиране, правят това, „стоящи на раменете на гиганти“.
Развитието на знанието
Връщайки се към основния ни въпрос: как се развива и напредва науката – в смисъла на систематично разбиране на природните процеси и явления.
Марксистите разбират, че реалността е обективна, съществуваща независимо от човешките същества и нашето съзнание. В същото време природата е познаваема. Чрез практика, чрез взаимодействие с околната среда, можем да разкрием динамиката на материята в движение на всяко ниво.
Това, което някога е било неизвестно и обгърнато в мистерия, става известно и рационално разбрано. Започваме да виждаме връзки, модели и ред; необходимостта зад „случайността“, изразена като научни закони.
Такова знание обаче винаги е относително. Вселената е безкрайно сложна. Всичко е взаимосвързано, в състояние на промяна, с различни динамики, възникващи и протичащи на различни нива – от субатомното до галактическото.
Връзките, управляващи квантовата скала, са качествено различни от тези за органичната материя, например. Въпреки че всички сме съставени от частици, не можем да сведем биологията до клон на квантовата физика. По същия начин социалните отношения не могат да бъдат сведени до дарвиновата еволюция и законите на естествения подбор.
Следователно всяко явление и процес трябва да бъдат изучавани конкретно, за да се разкрият динамиката, тенденциите и взаимоотношенията, които се отнасят за въпросната система.
„Изчерпателно научно изложение” на взаимовръзките в природата, отбелязва Енгелс в блестящата си полемика „Анти-Дюринг”, „е невъзможно за нас и винаги ще остане невъзможно”. Въпреки това, чрез „безкрайното прогресивно развитие“ на науката, продължава Енгелс, последователните поколения усъвършенстват тези теории и модели и задълбочават познанията на човечеството за природните явления.
По този начин, обяснява Ленин в своя философски шедьовър „Материализъм и емпириокритицизъм“, „относителната истина“, съдържаща се в нашите теории, се доближава до „абсолютната истина“:
„Всяка стъпка в развитието на науката добавя нови зърна към сумата на абсолютната истина, но границите на истината на всяко научно твърдение са относителни, ту се разширяват, ту се свиват с нарастването на знанието.“
Това признание на относителната природа на нашите научни модели обаче не означава, че марксистите са „релативисти“, отричащи съществуването на обективна, познаваема реалност, както правят постмодернистите. Както подчертава Ленин:
„Материалистичната диалектика на Маркс и Енгелс със сигурност съдържа релативизъм, но не може да се сведе до релативизъм, тоест тя признава относителността на цялото ни знание, не в смисъл на отричане на обективната истина, а в смисъл, че границите на приближението на нашето знание към тази истина са исторически обусловени.“
С други думи, всяка „истина“, открита от науката, винаги ще съдържа известна степен на грешка. Теориите и моделите ще останат валидни само до известна степен. В крайна сметка те ще се разпаднат и ще трябва да бъдат задълбочени, допълнително усъвършенствани и обогатени до безкрай.
„Дългото историческо развитие на науката“, обобщава Енгелс, „се издига от по-ниски към все по-високи нива на знание, без никога да достига, чрез откриването на така наречената абсолютна истина, точка, от която не може да продължи по-нататък.“
Структура на научната революция
В своето недовършено произведение „Диалектика на природата“ Енгелс очертава в общи линии този процес.
„Формата на развитие на естествените науки“, обяснява той, „е хипотезата“. В определен момент обаче по-нататъшните наблюдения и факти влизат в противоречие с общоприетата хипотеза. „От този момент нататък“, продължава Енгелс, „са необходими нови методи за обяснение“, способни да абсорбират най-новите данни.
Старата теория не се премахва напълно или се обезсилва в този процес, а се отрича диалектично. Новият модел включва всичко, което е вярно в предшественика си. В същото време той отива по-далеч, като предоставя възможност за рационално обяснение на новите наблюдения и за допълнителни, по-точни прогнози.
Това прогресивно натрупване на научни знания обаче не е линейно. Периодите на стагнация и дори упадък, скокове и революции са част от научното развитие, точно както са част от социалното развитие.
Този диалектичен процес на научен прогрес е допълнително очертан от философа на науката от ХХ век Томас Кун в неговата чудесна книга „Структурата на научните революции“.
Повечето изследователи, през по-голямата част от живота си, казва той, се занимават с това, което той описва като „нормална наука“, състояща се от „решаване на пъзели“. Работейки в рамките на дадена теоретична рамка или школа на мисълта, основната част от повечето научни кариери включва прилагането на съществуващи идеи към нови проблеми и примери, а не разработването на нови хипотези.
Кун популяризира термина „парадигма“, за да опише тези рамки и школи на мисълта. Във всеки период, в рамките на определена подгрупа от научната общност, ще има доминираща парадигма, която предоставя насоките, в рамките на които се провеждат изследванията.
„Нормалната наука“ се състои предимно от „операции по почистване“, казва Кун, „разширяване на знанието за онези факти, които парадигмата представя като особено разкриващи, чрез увеличаване на степента на съвпадение между тези факти и предсказанията на парадигмата и чрез по-нататъшно изясняване на самата парадигма.“
В определен момент обаче, в процеса на провеждане на „нормална наука“, изследователите се натъкват на аномалии: явления, които не могат да бъдат обяснени от старата парадигма. Това, според Кун, води до „осъзнаване, че природата по някакъв начин е нарушила очакванията, предизвикани от парадигмата, която управлява нормалната наука“.
Малък брой такива аномалии може първоначално да не доведе до поставяне под въпрос на съществуващата теория. Може да се предположи, че като обяснение ще бъде намерено някакво недоразумение или експериментална грешка. Но натрупването на такива открития в крайна сметка подтиква определени слоеве в общността да търсят алтернативни обяснения; да формулират нова парадигма.
С други думи, научният прогрес обикновено не е толкова съзнателно насочен, колкото ни кара да вярваме общоприетото мнение. Откритията и пробивите не са просто продукт на индивидуални „гении“, които са били осезани от момент на „Еврика!“. Те са резултат от натрупване на противоречия – възникнали в хода на рутинни изследвания – които в крайна сметка избухват на повърхността.
Както обяснява Кун:
„Нормалната наука не се стреми към новости във фактите или теорията и, когато е успешна, не намира такива. Нови и неочаквани явления обаче се откриват многократно от научните изследвания, а радикални нови теории се измислят отново и отново от учените.”
Преходът от една парадигма към друга обаче никога не е гладък процес, отбелязва Кун. Вместо това, такива „промени в парадигмата”, обяснява той, неизбежно изискват период на криза в общността.
Старата гвардия, която има лични и често материални интереси от поддържането на съществуващия модел, ще се съпротивлява на промяната и ще се придържа към своите остарели идеи. Вместо да приеме необходимостта от нова теория, тя ще се опита да адаптира остарялата си рамка – дори когато това става все по-неудържимо и натрупването на аномалии вече не може да бъде игнорирано. В съвременността защитниците на старата парадигма често са тези, които заемат висши позиции в научните институции, като са изградили големи отдели и силна репутация въз основа на развитието на дадена теория.
Колкото по-„пробивна“ – колкото по-фундаментална – е промяната в парадигмата в дадена област, толкова повече кариери засяга тя.
По подобни причини, отбелязва Кун, не е случайно, че тези, които въвеждат нови, алтернативни парадигми, често са „аутсайдери“, произхождащи от ново поколение, което не е било възпитано в старата ортодоксалност и закостенелата парадигма.
Следователно „промяната на парадигмата“ води до преобръщане на съществуващия модел и замяната му с изцяло нов; не просто модификация или поправка на настоящата теория, а необходимото изместване на един мироглед в полза на друг, който запазва рационалното ядро на стария, но на нова основа.
Ето защо Кун съзнателно избира израза „научна революция“, за да опише този процес – и дори изрично прави аналогия със социалните и политическите революции. Както политическите революции, отбелязва той:
„научните революции се започват от нарастващото усещане, че съществуващата парадигма е престанала да функционира адекватно в изследването на един аспект на природата, към който самата тази парадигма е водила преди“.
Това „чувство за нефункциониране“ от своя страна провокира криза, при която се налага избор между конкуриращи се парадигми, представляващи „несъвместими начини на живот в общността“. Кун дава редица примери, за да илюстрира тази „структура на научните революции“. Една такава революция е свалянето от трона на нютоновата механика от теорията на относителността на Айнщайн.
Нютон описва вселената като часовников механизъм, управляван от абсолютното време и пространство, където времето тече равномерно, а пространството е фиксиран фон за движението. Това нютоново виждане за вселената е доминирало в продължение на 200 години. Толкова голям е бил очевидният успех на тази рамка, че физикът лорд Келвин е казал в края на 19 век: „Във физиката вече няма нищо ново за откриване. Остава само все по-прецизно измерване. “ Физиката изглеждаше като обикновена „операция по почистване“, както я описва Кун.
Все пак нерешените проблеми продължавали да съществуват. Поведението на светлината не подлежеше на обяснение. Експериментите не успяха да открият „светоносния етер“, предполагаемата среда, в която тя се движи. Противоречивите резултати се натрупваха и се появяват други аномалии, като например частици, които придобиват инерция при високи скорости – явления, които нютоновата физика не можеше да обясни. Натрупването на тези противоречия доведе до криза в науката.
В този контекст младият патентен служител Алберт Айнщайн преобърна физиката с теорията си за специалната относителност. Това, заедно с по-късната му теория за общата относителност, доведе до блестяща научна революция, показваща как времето и пространството могат да се изкривяват, разширяват или свиват в различни референтни системи.
Първо, количественото натрупване на изследвания в дадена рамка проправя пътя за криза, тъй като съществуващата теория влиза в противоречие с новонаблюдаваните явления. В научната общност настъпва разрив, тъй като старите елити и техните идеи са оспорени от нова вълна от изследователи, които промотират алтернативен, по-добър модел с по-голяма обяснителна сила.
Накрая новата парадигма побеждава; настъпва качествен скок, който включва радикална промяна в перспективата в областта; и походът на научния прогрес продължава – до следващата криза и революция.
„Най-голямата трудност при откритията не е толкова да се направят необходимите наблюдения“, отбелязва Бернал, „колкото да се откъснеш от традиционните идеи при тяхното тълкуване.“ Той продължава:
„От момента, в който Коперник установи движението на Земята, истинската борба е по-малко да се проникне в тайните на природата, отколкото да се преобърнат установените идеи, въпреки че те, по своето време, са спомогнали за напредъка на науката.“
Научните теории и модели, заключава Бернал, трябва следователно „да бъдат непрекъснато и често насилствено разрушавани от време на време и пресъздавани в светлината на новия опит в материалния и социалния свят.“
Така виждаме диалектичното движение не само в природата и обществото, но и в развитието на самото знание и мислене.
Периоди на напредък
В по-широк мащаб обаче, ако погледнем историята, става ясно, че такива научни революции не се случват равномерно или случайно. Бернал отбелязва:
„Напредъкът на науката е бил всичко друго, но не и равномерен във времето и пространството. Периодите на бърз напредък са се редували с по-дълги периоди на стагнация и дори на упадък.“
„Но мястото и времето на научната дейност са всичко друго, но не и случайни“, продължава Бернал. „Периодите на разцвет съвпадат с икономическата активност и техническия напредък.“
С други думи, за да оценим широкия обхват на научния прогрес, трябва да проучим и разберем връзката между науката и обществото. По този начин виждаме, че има материални фактори, които в някои епохи тласкат науката напред в редица дисциплини, а в други я забавят.
Липсата на такава перспектива беше едно от основните ограничения на Кун. Макар да даде много исторически примери за промени в парадигмата в различни области на науката, той не обясни как и защо тези научни революции бяха относително концентрирани в определени епохи и места, а не в други.
Големият напредък и постиженията на науката в модерната епоха, например от XVI век нататък, съвпадат с ранното развитие на капитализма.
Феодалната аристокрация се основаваше на консервативна, селска икономика, базирана на имения. Тя беше обвързана с Църквата и всички мистични, религиозни и суеверни глупости, които играеха важна роля за поддържането на нейното господство.
За разлика от нея, зараждащата се капиталистическа класа имаше интерес от напредъка на науката, от разбирането на света, за да го промени – в своя полза.
Първата стъпка на научната революция, започната от възникващата буржоазия, трябваше да прекрати господството на Църквата. Стартът беше даден от Коперник. Неговата книга „De revolutionibus orbium coelestium“ се опитваше да преобърне старата геоцентрична представа за Вселената в полза на хелиоцентричната. И след като предизвикателството, което тя представляваше, беше признато, тя срещна яростна съпротива от страна на Църквата, за която геоцентризмът беше основна точка на божествено определения универсален ред.
Старата теория всъщност имаше своите успехи: тя обясняваше как Слънцето, Луната и звездите се въртят в кръгове по нощното небе. Но други неща бяха по-сложни, като например странното движение на планетите. За да се обясни това, се предполагаше, че планетите се движат по малки кръгове, наречени „епицикли“, които от своя страна се движат по по-големи кръгове, центрирани около Земята, наречени „деференти“. Тези „обиколки в обиколки“ продължавали да се натрупват, за да се поддържат по-точни измервания. По времето на Коперник системата обхващала около 80 обиколки, за да обясни движенията на петте известни планети.
Космологията била в криза. Но ако трябва да се каже истината, тя била в криза векове преди появата на Коперник. Старата система се нуждаеше от революция. Но това не беше възможно, докато революционната класа в обществото, която произвеждаше смели мислители, не пое борбата за освобождаване на науката от задушаващата догма на Църквата.
Капитализмът и науката
Възходът на буржоазията даде огромен тласък на науката във всички области. Търговията и корабоплаването, в търсене на нови пазари и източници на печалба, изискваха нови технологии, което от своя страна доведе до съпътстващи научни открития.
Както отбелязва Енгелс:
„Истинската естествена наука датира от втората половина на XV век и оттогава нататък се развива с постоянно нарастваща бързина. Анализът на природата на отделните й части, групирането на различните природни процеси и обекти в определени класове, изучаването на вътрешната анатомия на органичните тела в техните многобройни форми – това бяха основните условия за гигантските крачки в нашето познание за природата, които бяха направени през последните четиристотин години.“
Иновации като полираните лещи спомогнаха за задълбочаване на знанията на учените за светлината и оптиката. Изобретяването на телескопа добави емпирични доказателства в подкрепа на коперниканската теория. Часовниците с махало за точно измерване на времето стимулираха напредъка в механиката. А термометрите и барометрите за измерване на температурата и налягането стимулираха по-доброто разбиране на свойствата на течностите и газовете.
През този период науката, философията и религията – които преди това бяха преплетени във феодалната система – започнаха да се разплитат. Започнаха да се формират отделни клонове на науката, като специалистите фокусираха изследванията си по-тясно върху конкретни аспекти на природата.
Философи като Франсис Бейкън и Рене Декарт са продукт на тази възникваща буржоазия и нейното разкъсване с потискащото влияние на стария религиозен ред. Те помогнаха за развитието и популяризирането на систематичен, рационален, научен метод на мислене, основан на емпирично наблюдение, експериментиране и индуктивно и дедуктивно разсъждение. Междувременно, с помощта на печатната преса, знанието можеше да се разпространява по-бързо и по-широко.
По-късно, на фона на буржоазните революции в Англия и Холандия, се появяват великите мислители на Просвещението. Тяхното настояване върху разума и презрението им към мистицизма дават допълнителен тласък на научния прогрес. Индустриалната революция от XVIII и XIX век ускорява тези процеси. Въвеждането на мащабни машини в производството изисква нови технологии и техники. А това, от своя страна, означава прилагане на научни знания във всички аспекти на индустрията.
„След като индустриалната революция вече беше в ход, позицията на науката като неразделна част от цивилизацията беше сигурна“, коментира Бернал на друго място. „По хиляди начини науката беше необходима както за измерване и стандартизиране на индустрията, така и за въвеждане на икономии и нови процеси.“
Новите парадигми, въведени от революциите в термодинамиката, електромагнетизма и химията, доведоха до изобретяването на двигателя с вътрешно горене, електродвигателя, телеграфа и синтетичните торове, наред с други ключови иновации, както и до подобрения в съществуващите технологии като парния двигател.
Основната движеща сила зад тези нови технологии не беше научна, а икономическа. Концепцията за парния двигател, например, съществуваше още от древни времена. Но тя беше напълно разработена и широко приложена едва в условията на капитализма, където стремежът към печалба даде тласък за увеличаване на производителността на труда.
В това отношение машините, въведени в производството по време на индустриалната революция, въплъщаваха „мъртвия труд“ на поколения научни изследвания и познания, замествайки живия труд на квалифицираните работници с автоматизация, основана на овладяването – и задълбочаването – на нашите познания за природните сили.
Пречки пред прогреса
През цялата история виждаме как развитието на науката е тясно свързано с развитието на производителните сили. Фундаменталните промени в социалните отношения радикално трансформират обществото и с него всички стари идеи и традиции – проправяйки пътя за качествени скокове напред в човешкото знание и мислене. Но същото важи и в обратната посока. Когато една икономическа система започне да запада и достигне задънена улица, това се отразява във всички сфери на живота – включително и в науката. Социалните и икономическите отношения, които са насърчавали научното развитие, се превръщат в тяхната противоположност. Това, което някога е било прогресивно, става регресивно и реакционно.
В разцвета си капиталистическата класа е търсила материалистично разбиране за света, в услуга на своите икономически интереси. Това е дало огромен тласък на напредъка на науката. Движещата сила на печалбата и конкуренцията е стимулирала колосалното развитие на производителните сили.
Но сега капиталистическата система, включително така нареченият „свободен” пазар, се превърна в огромна пречка за науката и технологиите. Капиталистическите социални отношения – най-вече частната собственост и националната държава – се превърнаха в гигантски бариери пред напредъка във всички области на обществото. При капитализма самите идеи са се превърнали в частна собственост под формата на „права върху интелектуалната собственост“ (ПИС) и патенти. А тази частна собственост върху знанието, от своя страна, е задушила възможностите и потенциала за напредък в научните изследвания.
За да бъде най-ефективна, науката изисква сътрудничество и комуникация; споделяне на идеи и методи между много екипи, институции и страни. Все пак, при капитализма преобладава нагласата „победителят взема всичко“. Социалното знание се превръща в частна собственост, тайно пазена от големите монополи, за да защитят пазарите и печалбите си. Вместо да организира всички интелектуални и научни ресурси, с които разполага човечеството, за да реши проблемите на обществото, научните изследвания се разделят в името на конкуренцията.
Това не само стеснява обхвата на работата на учените, но и прави резултатите от нея недостъпни за по-широка аудитория, както в научната общност, така и в обществото като цяло. В резултат на това обществото се отчуждава от науката, създавайки благоприятна почва за луди идеи и конспиративни теории.
Следователно правата върху интелектуалната собственост са един от най-отвратителните симптоми на паразитичната природа на капитализма, който присвоява частно продуктите на социалния труд.
Академична конкуренция
Може да се предположи, че такава конкуренция, с нейната неефективност и разхищение поради дублиране на усилията, би била прехвърлена на частния сектор. Със сигурност научните изследвания в публичния сектор, провеждани в университети, финансирани с публични средства, биха били свободни от такава анархична конкуренция?
За съжаление, това не е така. Вместо това виждаме, че законите на капиталистическата конкуренция се усещат също толкова остро и в публичните институции.
Условията за преподаване и учене страдат от въздействието на строгите икономии. И тъй като висшето образование става все по-пазарно ориентирано и приватизирано, големите компании придобиват все по-голямо влияние върху научните катедри в университетите и техните изследователски програми. Лишени от финансиране от централните правителства, академиците са принудени да прекарват все по-голяма част от времето си в молене за трохи от богати меценати и корпоративни спонсори. А който плаща, той поръчва музиката.
За да гарантират оцеляването на своите катедри и работни места, професорите и техните екипи, като наети работници, трябва да оправдават съществуването си, като постоянно произвеждат нови изследвания. Тази несигурност води до проблем, известен в сектора като „публикувай или загивай“: натискът да се произвеждат научни статии в големи количества, за да се впечатлят тези, които разпределят грантовете, без да се обръща внимание на качеството.
Това от своя страна създава токсична среда за науката, като по перверзен начин насърчава изследователите – включително докторанти и постдокторанти, търсещи оскъдни работни места в академичните среди – да скатават, да бързат с работата си, да понижават стандартите си, да пренебрегват грешки, да манипулират и подбират резултати, да преувеличават значението на своите открития и дори да разпространяват изцяло „фалшиви новини“.
Това е материалният фон на опасенията относно фалшивите статии и надеждността на научните изследвания, обсъдени по-рано. В повечето случаи това не се дължи на откровена измама, а на натиска, под който са изложени учените да правят „значими“ открития, което води до пристрастност. Несъмнено обаче реалните измами също са в нарастване.
Това изискване от страна на финансиращите науката за незабавна възвръщаемост на инвестициите им също обяснява консервативната тенденция в академичните среди да се дава приоритет на краткосрочни, постижими резултати пред дългосрочни, творчески – но като цяло нетърговски – научни изследвания.
По същия начин, за да напредват и поддържат кариерата си, академичните лица са длъжни да си извоюват и защитят ниша, засилвайки онези тесногръди и упорити нагласи, които Кун описва в обяснението си за динамиката на научните кризи и революции. Вместо да останат отворени към нови теории, старшите академични лица имат материални причини да се съпротивляват, ако нова революционна теория оспори позицията им.
Освен това, за да си осигурят дял от все по-малкия фонд от средства, академичните лица трябва да публикуват своите изследвания, преди да го направят конкурентите им от други институции. Тази жестока конкуренция води до състезание между университетите и техните изследователи за достигане на финалната линия, вместо да си сътрудничат, като споделят данни, методи и резултати.
Разхищението и неефективността на такъв атомизиран подход са очевидни. И това противоречие се засилва с нарастването на количеството на предишната литература и разширяването на мащаба на науката, което изисква по-голяма организация и сътрудничество в научните изследвания, за да продължи разширяването на границите на човешкото знание.
Така виждаме как кризисният капитализъм, като създава условия на недостиг и несигурност, поражда конкуренция дори в публичната сфера, като по този начин възпрепятства възможностите и потенциала на научните изследвания във всички области.
Противоречието, разбира се, е, че този недостиг в капитализма е напълно изкуствен. Реалната ситуация е тази на бедност сред изобилие. Същата анархия на конкуренцията се повтаря и усилва в международен мащаб, като мултинационалните монополи и националните държави издигат всякакви бариери, за да попречат на световното научно сътрудничество. Това стана очевидно през последните години поради неспособността на управляващата класа да се справи колективно с глобални проблеми като климатичната катастрофа.
Например, в неотдавнашна статия във Financial Times се съобщава, че „нарастващото напрежение между САЩ и Китай заплашва да прекъсне 45-годишния пакт за наука и технологии“, известен като споразумението Дън-Картър, „препятствайки сътрудничеството между суперсилите в критични области“. Същите тези „нарастващи напрежения“ между големите империалистически сили водят до все по-голямо разхищаване на икономическите, индустриалните и научните ресурси на обществото за производството на оръжия – не средства за производство, а средства за смърт и унищожение; не книги, а бомби.
Стражи на знанието
Академичната журналистическа индустрия, както и всяка друга в капитализма, е силно монополизирана. „Голямата петорка“ – Elsevier, Wiley, Taylor & Francis, Springer Nature и SAGE – доминира на пазара. Всяка от тези фирми печели милиарди приходи всяка година. Някои от тях имат печалба, достигаща 40 процента.
Цялата система е измама. Академиците правят проучвания, пишат статии и доброволно предоставят рецензии. Въпреки това, техните работодатели от университетите, които вече финансират тази работа, са принудени да плащат изнудителни абонаментни такси, за да получат достъп до съдържанието на тези списания, което иначе остава блокирано и заключено зад платена стена. В допълнение, бизнес моделите, ориентирани към печалба – в комбинация с натиска „публикувай или изчезни“ в академичните среди – са допринесли за експлозивен растеж на броя на статиите, публикувани всяка година с широко вариращи нива на качество, принос и кредибилност.
В същото време начело на издателската индустрия стои научна институция, подобна на описаната от Кун. Редакторите на списания и модераторите на архиви действат като пазители на науката, като решават кои изследвания да бъдат прочетени и кои да бъдат отхвърлени. Има много истории за предполагаеми черни списъци и цензура срещу академици, които се осмеляват да оспорят съществуващия парадигма. Съвременните Коперник и Айнщайн биха били потискани и заглушавани от днешните властници.
„Те се смятат за защитници на научната ортодоксалност, точно като средновековната църква“, заявява Уанпенг Тан от Университета Нотр Дам, коментирайки сенчестите практики на физическата препринт услуга arXiv.org. „Тираничното поведение на arXiv като монопол“, заключава той, „затруднява разпространението на нови (особено неортодоксални или революционни) идеи.“
Така виждаме ключовата роля, която този академично-индустриален комплекс играе в задушаването и стагнацията на науката.
„Чистата” наука
Науката не винаги е била такава, каквато е днес. През XIX век науката започва да се утвърждава като мрежа от взаимосвързани институции. Създават се научни дружества и списания, както и нови университети. Появява се общност от професори, изследователи и интелектуалци, които населяват тези организации. Ерата на ентусиазираните аматьори – джентълменските учени или колекционери – е приключила.
Тези учени дами и господа все повече се възприемат като отделени и отдалечени от останалата част от обществото: като каста от академични пазители, отговорни за разкриването и съхраняването на тайните на вселената. Това дава начало на концепцията за „чиста наука“, съставена от „независими“ интелектуалци, отделени от обществото.
От една страна, тази дълготрайна, дълбоко вкоренена представа за „чистата наука“ е изиграла определена прогресивна роля, насърчавайки академиците да търсят знания заради самите знания, свободни от непосредствени практически или финансови съображения, или от каквато и да е утилитарна въздействие на своите изследвания.
Както обяснява Леон Троцки:
„От социално-историческа гледна точка науката е утилитарна. Но това изобщо не означава, че всеки учен подхожда към проблемите на научните изследвания от утилитарна гледна точка. Не! Най-често учените са мотивирани от страстта си към знанието, и колкото по-значимо е откритието на един човек, толкова по-малко той е в състояние, като правило, да предвиди предварително възможните му практични приложения.”
От друга страна, чисто теоретичната наука – „академичната кула“ – има тенденция да се откъсва толкова от останалия свят, че се превръща в безсмислена педантичност и софистика, позволявайки на идеализма да се промъкне в науката. Това може да се види днес в областта на теоретичната физика, където академиците дебатират възможността за 10-измерно пространство-време, съставено от вибриращи струни, като преценяват правилността на своите хипотези единствено според естетическите качества (или липсата на такива) на своите уравнения.
Философия и идеология
Науката в крайна сметка трябва да бъде свързана с практическата социална дейност и да се обогатява от нея. Затова учените се нуждаят и от съзнателен философски метод, който да направлява техните изследвания и да им помага да осветят пътя, по който трябва да вървят изследователите.
Хиперспециализацията, наблюдавана в съвременната наука, обаче, макар и необходима предвид огромния обем на съществуващите знания и изследвания, които академичните среди трябва да обхванат колективно, не благоприятства такава перспектива. Предвид материални натиск и анархията на конкуренцията, описани по-горе, повечето академични лица нямат времето, средствата или свободата да обсъждат, дебатират и изразяват несъгласие; да си сътрудничат и да обменят идеи; да изследват и тестват новаторски хипотези и методи; да погледнат отстрани и да помислят за „по-големите въпроси”.
Всъщност, по-често отколкото не, се наблюдава презрение към – или отхвърляне на – философията (което може би не е изненадващо, като се има предвид какво се приема за „философия“ в повечето университети днес). Вместо това, науката днес се провежда според една тясна форма на емпиризъм, основана единствено на изследване на „фактите“, без никаква оценка на по-широката перспектива, основните процеси или многостранността на разглеждания проблем.
Без съзнателна философия учените са също толкова склонни като лаиците да приемат несъзнателно философските предразсъдъци, които преобладават в обществото. Неизбежно това са идеите, произтичащи от управляващата класа. За мнозина ролята на науката в обществото е свещена и безспорна. Учените – и научната институция като цяло – се считат за непогрешими и обективни: свободни от всякакви предубеждения; незасегнати от дребните политически игри и обществени натиски, на които останалите от нас, несъвършените същества, се поддаваме и за които се тревожим.
Но „науката” не е мистична сила, съществуваща извън обществото. По-скоро тя е набор от институции, съставени от живи човешки същества, разположени в реален материален свят, подчинени на – и оформени от – същите икономически, социални и политически сили, както останалите от нас. Това включва всички натиски и предразсъдъци, които съпътстват класовото общество, проникват в науката и влияят на мирогледа на тези, които работят в нея.
Самата наука се появява с най-ранното разделение между умствен и ръчен труд, което възниква с разделянето на обществото на класи. За първи път в историята една част от обществото е освободена от ръчен труд, за да развие писмеността, математиката и астрономията. От самото си раждане науката е била привилегия на малцинство. Това важи и днес, както е важало и за жреците в Египет.
„Да очакваме науката да бъде безпристрастна в общество на роби на заплатата“, подчертава Ленин, „е толкова наивно, колкото да очакваме безпристрастност от производителите по въпроса дали заплатите на работниците не трябва да се увеличат чрез намаляване на печалбите на капитала.“
В крайна сметка, както и при всички други аспекти на обществото, интересите на управляващата класа са тези, които оформят и направляват науката. Както обясняват Маркс и Енгелс в „Немската идеология“, тези на върха „регулират производството и разпространението на идеите на своето време: по този начин техните идеи са господстващите идеи на епохата“
Напредъкът на науката непрекъснато принуждава мистицизма и идеализма да отстъпват. Но тези вредни тенденции никога няма да бъдат напълно изкоренени от науката, докато съществува класовото общество. Идеалистичните тенденции винаги ще се появяват отново, опитвайки се да ни заблудят, за да оправдаят и поддържат настоящото състояние на нещата. За управляващата класа истинското разбиране за това как функционира вселената може да бъде опасно. Такова светоусещане разкрива, че природата и обществото са динамични и променливи, а не статични и неподвижни. Такова разбиране премахва дадената от Бога основа на сегашния ред и дава на обикновените хора перспективата, че статуквото може да бъде променено и преобърнато, заплашвайки позицията и привилегиите на тези на върха.
Ето защо през вековете установеният ред се е съпротивил – или дори направо потискал – големите материалистични постижения в науката: от потискането на Галилео от Църквата като защитник на хелиоцентризма на Коперник до буржоазното презрение и скептицизъм, изляти върху еволюционните теории на Дарвин.
И затова днес в науките постоянно се промотират обскурантистки идеи: от идеалистичната копенхагенска интерпретация на квантовата механика до солипсистичното отричане на обективната реалност, споменато по-горе.
Именно поради тази причина марксистите трябва да проявяват активен интерес към дебатите, които се водят в съвременната наука; и затова, както заяви Ленин, ние имаме „абсолютно задължение да привлечем всички привърженици на последователния и войнстващ материализъм в съвместната работа за борба с философската реакция и философските предразсъдъци на така нареченото образовано общество”.
Комунистически потенциал
Всички тези фактори спъват науката – и по този начин обществото като цяло. В основата си тези окови са продукт на капитализма, който чрез анархията на пазара, частната собственост върху средствата за производство и логиката на печалбата създава кризи, недостиг и разхищение в цялото общество.
Междувременно дълбокото отчуждение поражда чувство на недоверие и скептицизъм сред широки слоеве от населението към всички стълбове на съществуващия ред, включително официалната наука. Това се вижда от нарастващата подкрепа за конспиративни теории и религиозен фундаментализъм, както и за шарлатаните и демагозите, които прокарват тези идеи, често с политически цели.
От своя страна, с задълбочаването на кризата на капитализма, управляващата класа все повече подкопава и атакува условията на самите учени. Академичната професия се пролетаризира. Професори, лектори и изследователи биват сваляни от своите кули от слонова кост и вкарвани в работническата класа. И те се организират, за да се борят срещу университетските шефове.
Във Великобритания, например, работниците в образованието – в училища, колежи и университети – през последните години многократно са предприемали стачки за работни места, заплати и натовареност. По същия начин, персоналът на Nature и други водещи научни списания наскоро излезе в стачка в спор за заплатите.
Това потвърждава твърдението на Маркс, че капитализмът „е лишил от ореола си всяка професия, която досега е била почитана и гледана с благоговение. Той е превърнал лекаря, адвоката, свещеника, поета, учения в свои платени работници.“
Но това също така показва пътя напред за освобождаването на науката от настоящите й окови. Като част от организираната работническа класа, учените трябва да се борят за преобръщане на тази прогнила система; да изгонят капитализма и империализма от образованието; и да превърнат университетите от източници на частна печалба в светилища на знанието, като ги поставят под демократичния контрол на персонала и студентите. Само чрез свалянето на капитализма и пълното премахване на класовото общество можем да елиминираме натиска на печалбата и конкуренцията от академичните среди; да премахнем строгото разделение между умствен и ръчен труд, отваряйки образованието и културата за милиони, които досега са били изключени от тях; и да избавим науката от всички следи на идеализъм, мистицизъм и обскурантизъм.
Научните прозрения на Маркс и Енгелс, основани на диалектическия материализъм, дават представа за потенциала на науката, ако тя бъде поставена на изцяло рационални основи, а изследванията се ръководят от човешките нужди, а не от частната печалба.
Със социалистическа планова икономика бихме могли съзнателно и демократично да организираме обществото, като прилагаме научни методи и познания във всички области на природата и човешката дейност. Вместо разделение между теория и практика, науката би била неразделна част от ежедневието, като различните области и дисциплини биха били обединени под една шапка в преследването на обща цел.
От една страна, науката при социализма би била тясно свързана с практическите социални нужди. От друга страна, на учените биха били предоставени времето и ресурсите, необходими за провеждане на по-широки изследвания на нови теории и идеи. Науката вече няма да бъде привилегия на елита – отчуждена и чужда институция, отделена от останалата част от обществото – а част от живота на всеки.
На тази основа бихме могли да съкратим работната седмица, да предоставим на обикновените хора свободно време и ресурси за занимания с наука, политика и култура и по този начин да включим масите в управлението на производството.
Всеки работник и селянин, който в момента е затворен и експлоатиран във фабриките и полетата, ще получи достъп до качествено образование и обучение от люлката до гроба, което ще даде на цялото човечество възможност да реализира своя научен и артистичен потенциал и да се превърне в следващия Галилео, Дарвин или Айнщайн.
Това ще отвори нова страница в човешката история, позволявайки на науката и културата да процъфтят отново. Под комунизма ще се отворят нови хоризонти за научните изследвания. Ще се появят нови идеи и начини за възприемане на света. И във всеки мъж, жена и дете ще се появи нова жажда за знания и творчески апетит.
По този начин социалистическата революция ще проправи пътя за нова златна ера на научната революция. За това се борим ние – комунистите.
