Никлас Албин Свенсън, 23.05.2025
РКБ, Червена Искра №3, 04.2026
Ленин винаги е твърдял, че крайната победа на Руската революция е свързана с тази на световната революция. Неговият интернационализъм е пряко продължение на този на Маркс и Енгелс. Но през 1924 г. Сталин нарушава тази традиция, представяйки своята реакционна теория за „социализъм в една страна“. В тази статия Никлас Албин Свенсън обяснява защо истинските марксисти са интернационалисти, защо Сталин стига до ревизия на марксизма и как това има катастрофални последствия в следващите десетилетия.
Комунистите винаги са били интернационалисти. Карл Маркс и Фридрих Енгелс завършват „Комунистическия манифест“ с въздействащите думи: „Работници от всички страни, обединявайте се!“ Това е било изписано на знамето на Първия, Втория и Третия (комунистически) интернационал.
Този принцип на интернационализма е бил в основата на идеите на Ленин и Октомврийската революция. Но преди 102 години, през есента на 1924 г., Сталин представя своята теория за „социализма в една страна“, която представлява фундаментално отклонение от марксизма и полага теоретичната основа за дегенерацията и крайното разпадане на Комунистическия интернационал през 1943 г.
Въздействието на тази погрешна теория се усеща и днес. Тъй като новото поколение се обръща към идеите на комунизма, е наложително да разберем и защитим истинската интернационалистична традиция на Маркс, Енгелс и Ленин.
Интернационализъм
Марксисткият интернационализъм не е просто реторика или морален принцип; той отразява обективна необходимост.
Маркс и Енгелс винаги са твърдели, че комунизмът не е просто добра идея, която ще бъде наложена на света. По-скоро те обясняват, че основата на комунизма се крие в реалните, материални условия, които съществуват при капитализма.
На първо място сред тези условия е фактът, че капитализмът е глобална система. Всяка страна е свързана със световния пазар и се намира под неговото господство. Това е елементарно твърдение за марксистите. Чрез световния пазар самото производство става глобално. Фабриките в една част на света произвеждат стоки, използвайки суровини от друга част, и машини, произведени в трета част.
Производственият процес включва десетки и дори стотици хиляди работници с конкретни знания и умения, както и природни ресурси от цял свят. Тази нарастваща взаимосвързаност на световната икономика е била налице в зародишна форма още по времето на Маркс. Маркс и Енгелс пишат следното в „Комунистическия манифест“:
„На мястото на старата местна и национална изолация и самодостатъчност имаме взаимоотношения във всички посоки, всеобща взаимозависимост на нациите. ”
Буржоазията създава националната държава в противовес на провинциализма и локализма на феодалния ред, преодолявайки ограниченията, които местните феодални владения налагали върху развитието на производителните сили. В това тя изиграва прогресивна роля. Но през последните 150 години дори националната държава се оказва недостатъчна. Тя се е превърнала в огромна пречка за по-нататъшното развитие на производителните сили и забавя развитието на човечеството.
Възходът на съвременния империализъм всъщност отразява това противоречие между международния характер на производството и обмена при капитализма, от една страна, и буржоазната национална държава, от друга.
В книгата си „Империализмът, най-висшата фаза на капитализма“ Ленин обяснява как развитието на капиталистическото производство е довело до господството на гигантски транснационални монополи и банки, които се стремят към световно господство, от добив на суровини до завладяване на пазари и области за инвестиции. По този начин капитализмът частично „преодолява“ ограниченията на националната държава, като в същото време засилва противоречията на системата като цяло до непоносима степен. Резултатът е шокиращо неравенство, дълбоки кризи и империалистически войни.
Монополизирането на световния пазар и веригите за доставки, разпространяващи се по целия свят, показват, че производителните сили са надхвърлили националните пазари. Те се оказват все по-ограничени от границите, които разделят една национална държава от друга. Това, което наричат „глобализация“, т.е. разширяването на свободната търговия, е опит да се преодолее именно това ограничение.
Това е важно за комунистите, защото комунистическото общество може да бъде постигнато само на базата на най-високото развитие на производителните сили, постигнато при капитализма, а това може да бъде постигнато само в международен мащаб. Отново, както Маркс и Енгелс пишат в „Немската идеология“:
„Това развитие на производителните сили (което само по себе си предполага действителното емпирично съществуване на хората в тяхното световно-историческо, а не локално битие) е абсолютно необходима практическа предпоставка, защото без него нуждата просто се превръща в общо явление, а с мизерията борбата за необходимото и всички стари мръсни дела [Scheiße] неизбежно биха се възпроизвели.“
Само на базата на повишаване на производителността на труда работният ден може да бъде съкратен и работническата класа да има възможност да участва пълноценно в управлението на обществото. Това е необходимата материална предпоставка за премахването на класовото общество.
Една от основните задачи на социалистическата революция е именно да освободи производителните сили от оковите на националната държава, независимо дали става въпрос за споделяне на наука, технически знания или стоки. Това би позволило истинско сътрудничество между работници, учени и индустрии по целия свят:
„Всестранната зависимост, тази естествена форма на световно-историческото сътрудничество между индивидите, ще бъде превърната от тази комунистическа революция в контрол и съзнателно овладяване на тези [икономически] сили, които, родени от действието на хората един върху друг, досега са ги плашели и управлявали като сили, напълно чужди на тях.“
Те продължават да обясняват, че развитието на производителните сили, вече постигнато под капитализма, „прави всяка нация зависима от революциите на другите“.
С други думи, интернационализмът е неразделна част от ролята на работническата класа в историята и не може да бъде по друг начин. Когато Маркс и Енгелс говорят, че работническата класа няма родина, това е точно това, което имат предвид.
В „Комунистическия манифест“, основополагащия документ на комунистическото движение, намираме:
„Националните различия и антагонизъм между народите изчезват все повече и повече с всеки изминал ден, благодарение на развитието на буржоазията, свободата на търговията, световния пазар, уеднаквяването на начините на производство и съответстващите им условия на живот. Върховенството на пролетариата ще доведе до тяхното още по-бързо изчезване. Обединените действия, поне на водещите цивилизовани страни, са едно от първите условия за еманципацията на пролетариата.“
Причината за това е не само да се преодолее неизбежната блокада и военна интервенция на враждебните капиталистически нации, но и, което е от решаващо значение: изграждането дори на „първата фаза на комунистическото общество“ – обикновено наричана социализъм – изисква най-развитите производствени сили, създадени под капитализма, които по своята същност са международни. Това е същността на позицията на марксизма. Днес това е сто пъти по-вярно, отколкото когато е бил написан „Комунистическият манифест“.
„Постоянната“ революция
Това по никакъв начин не означава, че работниците от няколко страни трябва да се въстанат и да вземат властта точно по едно и също време. Реалното съществуване на национални държави, всяка с свои национални класови борби на различни нива на развитие, означава, че работниците няма да завземат властта във всички страни едновременно, а първо ще победят управляващата класа в една страна.
В „Комунистическия манифест“ Маркс и Енгелс пишат:
„Макар и не по същество, но по форма борбата на пролетариата с буржоазията е първоначално национална борба. Пролетариатът на всяка страна, разбира се, трябва първо да уреди сметките си със собствената си буржоазия.“
Маркс и Енгелс също така признават, че работниците могат да вземат властта в една относително изостанала страна, преди работниците в най-развитите страни. Но за изграждането на социализма е от съществено значение революцията да се разпространи и в други страни, и преди всичко в най-развития капиталистически център.
През 1850 г., в обръщение към Централния комитет на Комунистическата лига, Маркс засяга темата за бъдещата революция в Германия, където голяма част от работническата класа все още работи по системата на гилдиите, разпръснати в десетки дребни полуфеодални държави:
„Докато демократичните дребни буржоа искат да приключат революцията възможно най-бързо […], нашият интерес и нашата задача е да направим революцията постоянна, докато всички повече или по-малко притежаващи класи бъдат изтласкани от господстващата си позиция, докато пролетариатът завземе държавната власт и обединението на пролетариите, не само в една страна, но и във всички господстващи страни по света, напредне до такава степен, че конкуренцията между пролетариите от тези страни да престане и поне решаващите производителни сили да се концентрират в ръцете на пролетариите.“
Маркс говори за превръщането на революцията в „постоянна“ в смисъл, че революцията преминава от буржоазно-демократичните задачи (като националното обединение в случая с Германия по това време) към социалистическите задачи – отнемане на собствеността на буржоазията и завладяване на държавната власт, а след това разпространяването ѝ от една страна в друга.
Руската революция
За революционерите в Русия изостаналите условия представляват предизвикателство. Как това общо разбиране за необходимостта социализмът да се гради върху най-напредналите производителни сили да се приложи в Русия? Ясно е, че Русия сама по себе си не е готова за социализъм.
През 1905 г. Троцки нахвърля отговора на този въпрос в съответствие с революционната стратегия, очертана от Маркс. Коментирайки как капитализмът се е развил в световен мащаб, превръщайки света в единен икономически и политически организъм, Троцки обяснява:
„Това веднага придава на разгръщащите се събития международен характер и отваря широк хоризонт. Политическото освобождение на Русия, водено от работническата класа, ще издигне тази класа до висоти, непознати досега в историята, ще й прехвърли колосална власт и ресурси и ще я превърне в инициатор на ликвидацията на световния капитализъм, за която историята е създала всички обективни условия.“
Тоест, независимо от изостаналостта, която е съществувала в Русия, предпоставките за социализма са съществували в световен мащаб. Руските работници са можели следователно да започнат световната революция, която след това да бъде завършена в Европа. Стратегията на Троцки обединява по този начин, от една страна, зрелостта на световната икономика за социализъм с различните степени на развитие и различни темпове на класовата борба в различните страни, и в частност в Русия.
Под непоносимия натиск на Първата световна война капитализмът се срутва на най-слабото си място: царската империя. През февруари 1917 г. избухва революция срещу войната и автокрацията, а царя е заменен от буржоазно-демократично „Временно правителство“. В същото време работниците и войниците създават свои революционни организации, или така наречените „съвети“.
Меншевистката партия, която по това време е имала подкрепата на мнозинството от руските работници, влиза във Временното правителство, твърдейки, че задачата на работниците сега е да подкрепят създаването на демократична държава, а не да се борят за властта.
Те оправдават тази политика с това, че Русия е твърде изостанала, за да изгради социализъм. Следователно, според тях, само буржоазията може да вземе властта. Те смятат, че едва тогава, след дълъг и неопределен период на капиталистическо развитие, Русия най-накрая ще бъде готова за социалистическа революция. На практика това означавало защита на слабата и дегенеративна руска буржоазия, подкрепа на империалистическата война, спиране на земеделската реформа и подготовка за разоръжаване на работниците. Накратко, меншевиките се поставили в лагера на контрареволюцията.
На тази измяна на работническата класа Ленин се противопоставя с лозунга „Цялата власт на съветите!”. Това означавало завземането на властта от работниците и селяните и свалянето на буржоазната държава. През април 1917 г. Ленин обяснява:
„Специфичната черта на настоящата ситуация в Русия е, че страната преминава от първия етап на революцията – който, поради недостатъчното класово съзнание и организация на пролетариата, поставя властта в ръцете на буржоазията – към втория етап, който трябва да постави властта в ръцете на пролетариата и най-бедните слоеве на селяните.“
С тази перспектива болшевишката партия печели мнозинство в съветите и през октомври работниците вземат властта под ръководството на Ленин и Троцки.
Но нито Ленин, нито Троцки внезапно се превръщат в идеалисти, мислейки, че като вземат властта в Русия, ще могат да изградят социализма без необходимите материални предпоставки. Те са били напълно наясно, че тяхната програма има смисъл само в контекста на световната революция.
В резолюция („Резолюция за настоящата ситуация“) от решаващата априлска конференция на болшевиките Ленин поставя Руската революция в нейния международен контекст:
„Руската революция е само първият етап от първата от пролетарските революции, които са неизбежен резултат от войната.“
В духа на интернационализма Руската комунистическа партия заедно с делегати от 33 други страни основава Комунистическия интернационал през март 1919 г. Той е създаден именно с цел да разпространи световната революция отвъд границите на новата работническа държава.
Същата година, в полемичната си защита на съветската власт, „Пролетарската революция и ренегатът Каутски“, Ленин излага следното като истинската, интернационалистична позиция по отношение на империалистическата война:
„Ако войната е реакционна, империалистическа война, […] моят дълг като представител на революционния пролетариат е да подготвя световната пролетарска революция като единствения изход от ужасите на световното клане. Трябва да аргументирам не от гледна точка на „моята“ страна (защото това е аргументът на един жалък, глупав, дребно буржоазен националист, който не осъзнава, че е само играчка в ръцете на империалистическата буржоазия), а от гледна точка на моя принос в подготовката, пропагандата и ускоряването на световната пролетарска революция.“
С други думи, Ленин подготвя не само революция в Русия, но и в целия свят. Той продължава:
„Тактиката на болшевиките беше правилна; тя […] се основаваше не на страх от световна революция, не на филистерска „липса на вяра“ в нея […], а на правилна (и преди войната и преди отстъпничеството на социалшовинистите и социалпацифистите – всеобщо приета) оценка на революционната ситуация в Европа. Тази тактика беше единствената интернационалистична тактика, защото правеше всичко възможно в една страна за развитието, подкрепата и събуждането на революцията във всички страни.”
И наистина, след Руската революция последва революционна вълна в Германия, Италия, Австро-Унгария и други страни. Въпреки това управляващата класа и социалдемокрацията успяват да смажат движението или да го насочат в по-безопасни канали.
До момента, в който болестта го прави неспособен да работи, Ленин продължава да настоява, че изграждането на социализма в Съветския съюз е невъзможно без победата на социалистическата революция другаде, и по-специално в развитите капиталистически страни. В *По-добре по-малко, но по-добре” (1923) той пише:
„Общата характеристика на нашия настоящ живот е следната: ние унищожихме капиталистическата индустрия и направихме всичко възможно, за да разрушим средновековните институции и земевладелството, като по този начин създадохме малка и много малка селска класа, която следва примера на пролетариата, защото вярва в резултатите от неговата революционна дейност. За нас обаче не е лесно да продължим, докато социалистическата революция не победи в по-развитите страни, само с помощта на това доверие, защото икономическата необходимост, особено при НЕП [Новата икономическа политика], поддържа производителността на труда на малките и много малки селяни на изключително ниско ниво.“
Важно е, че той добавя:
„… и ние не разполагаме с достатъчно цивилизация, за да преминем направо към социализма, въпреки че имаме политическите предпоставки за това.“
С други думи, когато Ленин говори за стъпки към социализма в Съветския съюз, той винаги го прави в контекста на запазването на работническата държава (политическата предпоставка за социализма), докато революцията не се разпространи на Запад. Социалистическото строителство в СССР и световната революция не са били две различни и конкуриращи се политики; едната е била неразривно свързана с другата.
Сталин преразглежда марксизма
След смъртта на Ленин ситуацията е следната: империалистическите сили не са успели да смажат СССР и да възстановят капитализма, защото собствените им вътрешни кризи и мощните движения на работническата класа им попречват да го направят. Това създава ново, временно, но по същество нестабилно равновесие.
СССР е сериозно отслабен от гражданската война и изолацията от световния пазар в условия на крайна икономическа изостаналост. Работническата класа е намаляла до още по-малък размер, отколкото преди революцията, а работниците се борят да участват пълноценно в съветите поради тежките си условия на живот.
Икономическата необходимост от разпространение на революцията се усеща брутално, особено в тази изостанала икономика. Както Маркс е предсказал, „борбата за необходимото” наистина продължила и дори се влошила.
Наложило се СССР да направи компромис с пазара, за да стимулира производството. Това се нарича Новата икономическа политика (НЕП). Ленин обяснява, че именно защото страната е била толкова изостанала, е било необходимо да се прибегне до капиталистически методи до победата на работническата класа в по-развитите страни. И Ленин, и Троцки постоянно предупреждавали за опасностите, които това би довело.
НEП ускорил развитието на неравенството. Това означава, че на капитализма му е било позволено да се разпространява в селското стопанство, от което се възползвали най-богатите селяни, „кулаците”. В промишлеността и търговията се създава малка класа капиталисти, които стават известни като „НEПмени”.
Неравенството укрепило и държавната бюрокрация, която по необходимост трябвало да го администрира. Бюрокрацията е можела да се опира на тези буржоазни слоеве срещу работническата класа.
Проблемът се усложнява от поражението на Германската революция през есента на 1923 г., което слага край на периода на революционния напредък, последвал Първата световна война.
Настъпила нова умора. Появили се съмнения относно програмата за световна революция, което съответствало на умората на работниците в Съветския съюз след три години световна война, две революции и три години гражданска война.
В същото време, през януари 1924 г., Ленин трагично умира. Това е дало възможност на нова политическа тенденция да излезе на преден план.
Натискът на чужди класи от по-богатите селяни и НЕП-мените все повече се отразявал в управляващата Комунистическа партия, и по-специално в нейното дясно крило. Тази тенденция е олицетворена от Николай Бухарин.
Той твърдял, че социализмът може да бъде изграден с „костенурско темпо” и на „жалка техническа основа”. С други думи, социализмът може да бъде изграден на ниско ниво на производителните сили. Това било в пълно противоречие с материалистичното разбиране за историята, но се вписвало перфектно в съюза на буржоазните слоеве и бюрокрацията, които споделяли отвращение към работническата класа и революцията, които с право възприемали като заплаха.
Според този аргумент нямало нужда да се преминава през трудностите на световната революция; нямало нужда от повече сътресения; можело да се върнат към „нормалното”. На практика, всичко, което оставало за победата на социализма, било да се остави бюрокрацията да си върши работата.
През есента на 1924 г. Сталин изнася поредица от лекции пред млади партийни активисти, които след това били публикувани като брошура, озаглавена „Основи на ленинизма”.
В оригиналната версия на брошурата от април 1924 г. може да се намери следното:
„За свалянето на буржоазията са достатъчни усилията на една страна – за това свидетелства историята на нашата собствена революция. За окончателната победа на социализма, за организирането на социалистическото производство усилията на една страна, особено на селска страна като нашата, не са достатъчни – за това са необходими усилията на пролетариите от няколко напреднали страни.“
Въпреки че, като цяло, брошурата е атака срещу Троцки и неговата „Лява опозиция“, която е била сформирана през 1923 г., тя все пак запазва позицията на Маркс, Енгелс и Ленин.
Но няколко месеца по-късно това издание било изтеглено от обращение и е издадено ново, в което горният пасаж е заменен:
„Но свалянето на властта на буржоазията и установяването на властта на пролетариата в една страна все още не означава, че пълната победа на социализма е гарантирана. След като консолидира властта си и поведе селячеството след себе си, пролетариатът на победоносната страна може и трябва да изгради социалистическо общество. Но означава ли това, че по този начин ще постигне пълната и окончателна победа на социализма, т.е. означава ли това, че със силите само на една страна той може окончателно да консолидира социализма и напълно да гарантира тази страна срещу интервенция и, следователно, също така срещу реставрация? Не, не означава. За това е необходима победата на революцията в поне няколко страни.“
Вместо да постигнат социализма чрез световна революция, приоритетът за работниците в една работническа държава, в този случай СССР, се премества към изграждането на социализма от самите тях. Борбата за сваляне на капитализма в световен мащаб се запазила (засега), но само за да се гарантира социалистическото общество срещу външна интервенция.
Сталин обяснява в „Относно въпросите на ленинизма“ какво счита за недостатък на предишната позиция, както следва:
„Недостатъкът й е, че обединява два различни въпроса в един: обединява въпроса за възможността за изграждане на социализъм чрез усилията на една страна – на който отговорът трябва да бъде утвърдителен – с въпроса дали една страна, в която съществува диктатура на пролетариата, може да се счита за напълно защитена от намеса…“
По този начин марксисткото, материалистично разбиране за изграждането на социализма е изключено. Сталин премахва позоваванията на изостаналостта на Русия и необходимостта революцията да се разпространи в развитите страни. Според Сталин, организирането на напълно социалистическа икономика вече било възможно не само в рамките на една държава, но и в такава изостанала и обеднена държава като Русия през 20-те години на XX век.
Отказ от световната революция
Сталин дори полупризнава, че ревизира позицията си, когато пише в „Основи на ленинизма“:
„Преди победата на революцията в една страна се считаше за невъзможна, като се изхождаше от предположението, че за да се постигне победа над буржоазията, е необходимо обединеното действие на пролетариите от всички или поне от по-голямата част от развитите страни. Сега тази гледна точка вече не съответства на фактите.“
Аргументът на Сталин е напълно нечестен и умишлено смесва въпроса за завземането на властта от работническата класа с въпроса за изграждането на социализма. Въпросът никога не е бил дали пролетариатът може да завземе властта в една страна. Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки твърдят, че революцията трябва да се разпространи от страна в страна, което предполага, че тя започва някъде. Въпросът е дали социализмът може да бъде изграден само с материални ресурси от една страна. Това е ревизията на Сталин.
Този аргумент на сламения човек е използван като оръжие срещу Троцки и Лявата опозиция след смъртта на Ленин. Твърдейки, че Троцки и Лявата опозиция са имали абсурдната идея, че работниците не могат да започнат революция в собствената си страна, освен ако тя не се случи навсякъде едновременно, Сталин може да твърди, че Руската революция е опровергала аргумента им, и в този процес той може да изрови различни цитати, в които Ленин се подиграва на такава идея.
Това изопачаване на основните идеи на марксистката теория за фракционни цели се превръща в дълбоко вкоренена традиция на сталинизма.
Сталин дори твърди на 15-та конференция на Комунистическата партия през 1926 г., че позицията на Маркс и Енгелс важи само за ранната фаза на капиталистическото развитие. Според него, в епохата на империализма, с острите противоречия между империалистическите сили, победата на социализма в отделни страни е възможна чрез пробив в „империалистическия фронт”. Това е обръщане на нещата с главата надолу. Напротив, крайната взаимозависимост на съвременната световна икономика показва, че анализът на Маркс и Енгелс за капитализма е дори по-приложим в днешно време, отколкото по време на техния живот.
През 1928 г. Троцки твърди, че националното тесногръдие в политиката е „предпоставка за неизбежни национално-реформистки и социално-патриотични грешки в бъдеще”. Ходът на историята доказва, че Троцки е бил прав.
Приемането на ревизионистката теория за „социализма в една страна“ довежда до отказ от световната революция от страна на ръководството на СССР. В неговите ръце Комунистическият интернационал се превръща в нищо повече от инструмент на външната политика, провеждана от Москва. А през 1943 г. Интернационалът е разпуснат като жест на добра воля към съюзниците. Световната партия на социалистическата революция, основана от Ленин, бива напълно унищожена.
Днес е по-належащо от всякога да се положат солидни основи за ново комунистическо движение, връщайки се към интернационализма на Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки. Само като превъоръжим работническото движение с тези идеи, ще можем да осигурим победата на световната комунистическа революция.
