Хелена Биберич, 25.04.2025
РКБ, Червена Искра №2, 07.2025
От срутването на навеса на гара Нови Сад на 1 ноември 2024 г., където загинаха 16 души, в цяла Сърбия се организират окупации, блокади и протести, водени от студенти. Тази трагедия, причинена от корупция, предизвика вълна от възмущение в цялата страна. Към момента на написването на тази статия през април 2025, над един милион души в цяла Сърбия са се включили и са изразили подкрепата си за исканията на студентите. Демонстрации се провеждат в цялата страна.
Масовата мобилизация, предизвикана от студентите, наскоро ескалира с гигантски протест, организиран в Белград на 15 март, който събра около половин милион души. Трудно е да се оцени размерът на демонстрацията, но вероятно между 10% и 15% от населението на Сърбия е излязло на улиците, за да подкрепи исканията на студентите. Сърбия е малка страна с население от 6,6 милиона души. Ако това беше в Съединените щати, това би било равно на мобилизация на над 50 милиона души. Масови мобилизации от такъв мащаб са безпрецедентни в съвременната история на бивша Югославия. Контролираната от режима преса, разбира се, се опита да скрие реалния брой на участниците, твърдейки, че са „само“ 107 000 души – но този дребнав трик не заблуждава този, който има очи да види истината.
В деня на гигантския протест, 15 март, студентите предпазливо преместиха протеста от едно място на друго и го приключиха с час по-рано поради упражненотонасилие от страна на режима, включвайки дори употребата на звуково оръжие срещу хората в опит да се предизвика сериозен инцидент.
Нито масовите демонстрации, нито внушителната вълна на масова подкрепа за студентите (80% от населението според последните проучвания) успяха да свалят настоящия режим. Въпреки това, куражът и борбеният дух на студентите, както и културната взаимосвързаност, сходните условия и провалилите се корумпирани капиталистически режими в бившите югославски страни – всички от които са претърпели последствията от възстановяването на капитализма през 90-те години – доведоха до това протестите да намерят отзвук и да вдъхновят младежта и работниците в целия регион.
Солидарност дойде и от Хърватия, където разпространението извън границите на Сърбия прие друга форма. Доскорошната голяма стачка на работниците в образованието, най-голямата стачка през последните години, също е частично вдъхновена от събитията в Сърбия.
Масови протести избухнаха и в Македония миналия месец в отговор на пожар в нощен клуб в Кочани, при който загинаха 62 души и 193 бяха ранени . Тази трагедия разкри корупцията и некомпетентността на властите и предизвика вълна от масово възмущение, подобна на събитията в Сърбия. От другата страна на границата, опитът на сръбския президент Вучич да обърне тази трагедия в своя полза се обърна срещу него. В подъл ход Вучич посети в интензивното отделение един от потърпевшите, лекувани в Сърбия, като по този начин застраши живота му В резултат на това студенти протестиращи в Сърбия сега изискват да бъде преследван всеки, който е позволил на Вучич да влезе в интензивното отделение.
Зборови
Масите се учат от опита, това включва и студентите. Чрез борбата, която са започнали, те си правят нови изводи. Това движение не е планирано,а импровизирано и спонтанно от самото начало. По-дълбоко от пряката си причина, то катализира натрупания гняв срещу системата.
В първата си фаза движението се състоя от организирани масови протести, водени от студентите, които използват „пленарни заседания“ (събрания) като форма на самоорганизация за борбата. В рамките на два месеца борбата и съзнанието на студентите еволюират, проявявайки се в призив за обща стачка.
На 24 януари 2025 г., след два месеца студентски окупации, демонстрации и блокади на пътища, призивите за обща стачка обединяват студентите с работниците в ИТ, журналистиката, образованието и културата. Макар стачката да е частична и засягаща само няколко сектора, тя показва нарастващия импулс на протестното движение. Идеята за обща стачка получава масова подкрепа, с над 80% от поддръжниците на студентите в полза на стачката. С оставката на министър-председателя Вучич решава да пожертва собственото си правителство, за да опита да умиротвори движението и да си припечели малко въздух за маневри. Този ход обаче се проваля с гръм и трясък, което довежда до следващия етап на движението, който достига своя връх в най-големия протест в сръбската история на 15 март. Кадри от Белград, препълнен с хора, бяха разпространени по целия свят.
Студентите, които се поучават от опита си в движението, сега достигат най-прогресивния си етап. Студентското движение набира сила, организирайки се около пленуми (масови събрания) във факултетите и училищата. Сега те призовават за създаването и разпространението на масови събрания в кварталите (zborovi, множествено число от zbor, което означава „събрание“). Призив, който намира широк отзвук с образуването на стотици zborovi. Движението навлиза в своя втори, по-решаващ етап. Студентите казват: „Всички в зборови“ – това, което „пленумът“ е за студентите, зборът е за народа.
Но за да разберем защо движението се нуждае от зборови, трябва да разберем някои подробности от историята на Сърбия и по-широкия регион на бивша Югославия.
Терминът „събрания“ (zborovi) се появява за първи път в региона по време на борбата срещу Османската империя и се използва по време на Сръбската революция (Първо сръбско въстание) в началото на 19-ти век. Местните общности се организират в свои масови събрания, където вземат решения за това как да продължат борбата си за национално освобождение.
Подобни неща се случват в Лика и части от Далмация в Хърватия. По-късно, по време на Кралство Югославия, терминът се опазва, а по време на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) конституцията позволява на работниците в събранията да вземат решения относно някои аспекти на управлението на фабриките и работните места.
След разпадането на Югославия Сърбия, Хърватия, Словения и други бивши републики запазват понятието „зборови“ като форма на местно регионално самоуправление – в Македония терминът „собрани“ все още се използва със същото значение. По тази причина призивът на студентите за масови събрания е свързан с правната структура, която технически вече съществува, тъй като такива масови граждански събрания са част от тяхната история по време на въстания и революции.
Ситуацията в Сърбия често се представя в регионалните и международните медии като опорочена от сръбския национализъм – някои дори призовават призрака на ултрареакционното четническо движение. Въпреки това, широката солидарност с движението, особено от Хърватия, и вдъхновяващите кадри на единство между сърби и мюсюлмани в Нови Пазар показват, че зад самото движение стои общо желание за единство в борбата на всички югославски народи, в опозиция на национализма, етническите и религиозните разделения.
Значението на зборовите в Сърбия
Масовите събрания (зборови) започват рязко да се разпространяват след призив, отправен в началото на март. Към момента на съчинението на тази статия, стотици зборови са се състояли в цялата страна. Само в деня на първоначалния призив, повече от 50 града и общини отговориха. Заедно с призива, студентите публикуваха ръководство за организиране на събрания. В него се обяснява, че гражданските събрания са същите като студентските пленуми, но са организирани на регионален принцип.
Организирането на съвместни пленуми между работници и студенти е решаваща крачка напред за движението. Студентите са стигнали до правилния извод: борбата трябва да бъде свързана с по-широките маси. Призивът, отправен от студентите през март, вече намери отклик сред работническата класа и по-широките маси, които отговарят с по-голяма решителност.
Учителите в Сърбия, които от началото на протестите участват в различни форми на стачни действия, отдавна организират действията си чрез свой пленум. Вдъхновени от учителите се формират т.нар. „струковни збори”. Има работнически събрания за ИТ сектора, за преподаватели, а наскоро и ново събрание на здравните работници. Работниците в телевизионна станция, която в момента е била окупирана, сформират събрание, чрез което изказват своите искания.
Като комунисти, ние призоваваме за разпространението на тези събрания като необходима стъпка за организиране на независимото участие на работническата класа, за да може тя да изкаже своите искания и да застане начело на това движение срещу режима.
Коментарите на здравните работници са особено интересни, като повдигат въпроси за ролята на събранията и за това, какво трябва да правят. Едно медийно издание съобщава:
„… здравните работници се обърнаха към социалните медии с призив за събрание, призовавайки за единство сред здравните специалисти с цел да се срещнат, организират и действат заедно за защита на професията си. Те заявиха, че синдикатите не си вършат работата, че „спят“ и че е необходимо да се действа заедно, да се организира и да се създаде колективен и изпълним план.
„Студенти от Факултета по медицина подкрепиха събранието и осигуриха модератори, охранителни екипи и протоколисти.“
Събранията често вземат решения, на които технически нямат право, поне според местните закони. Например, zbor в Чачак гласува за смяната на настоящия кмет и се провеждат масови демонстрации за подаване на оставка.
Широкото разпространение на събранията е следствие от всеобхватната радикализация на масите. Например, в Ниш хората хвърлят яйца по настоящия кмет. В Крагуевац „зборът“ решава, че градът трябва да плаща заплатите на работниците в образованието. Ако исканията им не бъдат удовлетворени, те заплашили да отидат в кметството в уговорен ден и час, за да организират демонстрация.
Напоследък се наблюдава тенденция към централизация на народните събрания. Например, град Нови Сад има „Zbor svih Zborova” (събрание на всички събрания), което е било използвано за организиране на окупацията на телевизионната станция. Няколко различни zborovi също са били частично централизирани и използвани за изпращане на „защитни отряди” из Сърбия, за да защитят студентите по време на блокадата на телевизионната станция.
Трябва да бъдем ясни. Стъпката към централизиране на „зборовите” и въвеждането на методи на работническа демокрация – като избор и отзоваване на представители от местните „зборови” в централен съвет – представлява първата стъпка към изграждането на алтернативна власт в обществото. Тя поставя въпроса „Кой взема решенията?” – дали огромното мнозинство от работници и студенти, или корумпираният режим на капиталистическите олигарси, въплътен в режима на Вучич.
Какво представляват събранията (зборови)?
Дори основните медии пишат за събранията като начин за политическо ангажиране на масите. Radar Nova цитира думите на един студент, който обобщи:
„Събранията са възможност за гражданите да изразят публично мнението си за политическата криза в общността си и чрез участието си да си припомнят, че политиката не е само партии. Вместо обичайната политика отгоре-надолу, сега имаме коперникански преврат , при който гражданите определят собствените си нужди и канят другите да участват директно в работни групи. Да държиш бъдещето си в ръцете си е мощна идея – и естествено, тя мобилизира хората.“
Медиите съобщават, че събранията „дават политическата власт на народа“ и дори несъзнателно отделят събранията от обичайните структури на либералната демокрация, поставяйки под въпрос значението им. Едно медийно издание дори попита дали те представляват „паралелна реалност“. Те са прави. Това е потенциален паралелен орган на властта, който се развива пред очите ни.
Сърбия, както всички бивши югославски страни, има относително слаби синдикални структури. Само около 20% от работниците в Сърбия са синдикализирани, предимно в публичния сектор, който включва здравеопазване, образование и обществени услуги. Въпреки това, въз основа на коментари на работници от здравеопазването и образованието, става ясно, че събранията представляват нова форма на организация, обхващаща всички работници, както и възможност за тях да заобиколят блокажът, в лицето на профсъюзната бюрокрация, в коятоса загубили вяра.
Например, уебсайтът на сръбското културно списание „Oblakoder“ публикува статия, в която се повдига темата за недостатъчната синдикална организация и идеята, че обща стачка може да бъде проведена, само ако масите се организират като студентите в пленуми.
Това естествено повдига въпроса в медиите: „Могат ли събранията да заменят синдикатите?“ В едно интервю един учител отговаря утвърдително, като казва, че това е „нов начин на организиране“. Работническите събрания трябва да организират всички работници, особено по време на стачка или борба. Нарастващото участие на работниците на всички нива трябва да доведе до поемане на контрола над профсъюзите от най-напредналите слоеве, докато постоянните организации на работническата класа (именно настоящите профсъюзи) не бъдат превърнати в бойни профсъюзи. Докато пишем статията, работниците използват събранията, за да постигнат точно това. Особено събранията на работниците в образованието клонят към централизация, докато организират съпротивата .
Движението се характеризира от недоверие към „институциите“ от самото начало – институции, които се възприемат като превзети от управляващата Сръбска прогресивна партия (SNS). Масите все повече стигат до заключението, че се нуждаят от свои „институции“. В интервюта за медиите студентите обясняват, че с идеята за създаване на събрания са искали да преодолеят ограничената способност на движението да се изрази политически и да се превърне в масово движение. Освен това, без да искат, те отново са се превърнали в политически лидери, което си личи по факта, че в момента масите се обръщат към студентите за политически съвети.
Дневният ред на работническите събрания понякога включва въпроси като стачки и неплатени заплати за учители. Обикновено несиндикализираните работници нямат друг избор, освен да пишат до местните власти и да се обръщат към „съответните институции“. От съществено значение е и те да сформират свои работнически събрания – подобни на вече създадените от ИТ работници, учители, здравни работници и телевизионни работници. В рамките на тези събрания те могат да вземат решения за следващите стъпки, да обсъждат стачки и дори да ги организират – както направи работническият пленум в Ниш, когато гласува за стачка. Те могат също да се борят за по-милитантна политика на съществуващите синдикати.
Но още преди студентите да призоват за сформиране на събрания, работниците в цяла бивша Югославия познават традициите на така наречените „работнически съюзи”. Показен случай е този на работниците от електроцентрала TENT, които през януари организират стачка с искания, които далеч надхвърляха рамките на обикновена стачка. Тогава те обявяват:
„Законът гласи, че стачката може да започне едва след обявяването й. Трябва да получим съгласието на UGS Nezavisnost [синдикална федерация] и тогава ще започнем. Но ще има стачка и без тяхното съгласие, ако това е решението на работническия збор.“
Техните искания бяха: „изпълнение на исканията на студентите в блокадата, определяне на отговорността за катастрофалното състояние в електроенергийния сектор, но също така и отстраняване на генералния директор на EPS AD [държавният оператор на ТЕНТ], целия Изпълнителен съвет, Надзорния съвет, Общото събрание на EPS и министъра на минното дело и енергетиката.”
Защита на стачки, протести и демонстрации
С ескалацията на движението то се сблъска с постоянни провокации от страна на държавата, Вучич, SNS и техните спътници. Заплахите в много случаи са последвани от жестоки нападения. Необходимостта от организиране на самоотбрана и ефективен контрол на протестите, блокадите, окупациите и стачките бързо става широко приета.
Още в началото студентите сформират самозащитни единици, наречени Dabre, за да се защитят от бруталните нападения на бандитите и провокаторите на SNS. Междувременно сръбски ветерани и мотоциклетисти сформират спонтанни самозащитни единици, които защитавали студентите по време на протестите. Освен това ИТ събрания в Сърбия събират средства за изплащане на просрочените заплати на работниците в образованието с подкрепата на други работници от цяла Сърбия.
Такова ниво на класова солидарност не е обичайно в периоди на т.нар. социален мир. Всичко сочи към факта, че събранието не е „просто събрание”, а срутването на навеса е много повече от просто срутване.
Дълбоко недоверие към цялата система
Една от основните характеристики на настоящата политическа ситуация в Сърбия е, че студентите и всички, които се мобилизират срещу режима, изпитват дълбоко недоверие към цялата система, включително към установените партии, които са в „опозиция”.
Свалянето на Милошевич чрез революционната мобилизация на работническата класа през октомври 2000 г. доведе на власт опозиция, която се оказа неспособна да постигне фундаменталната промяна, изисквана от масовото движение. Това предателство създаде условията за настоящия режим на Вучич. По тази причина масите са на мнение че нито Вучич, нито опозицията са способни на реформа и искат системна промяна. Най-напредналите слоеве вече са стигнали до заключението, че е необходимо движение, което в крайна сметка да се превърне в революция, способна да помете всичко това.
Откъде дойде движението?
Световната икономическа криза през 2008 г. дестабилизира капитализма по целия свят и предизвика тектонични промени в съзнанието на масите. Продължаващата криза доведе до общо влошаване на качеството на живот в целия свят. През последните 30 години Сърбия преживя непрекъснат спад в стандарта на живот в резултат на възстановяването на капитализма. Като цяло, няма нито един сектор или инфраструктура в Сърбия, които да могат да получат задоволителна оценка – от обществения транспорт до селското стопанство, всичко е недоразвито и пренебрегнато.
Пишейки от Великобритания, Тед Грант описа ролята, която студентите са изиграли в навечерието на май 1968 г. във Франция:
„В тази атмосфера се развива студентското въстание. То е симптом на недоволството в обществото. Синове и дъщери на средната класа, висшата средна класа и дори буржоазията се бунтуват срещу прогнилите ценности на управляващата класа. Това движение е симптом на кризата в капиталистическия свят. Студентските демонстрации са жестоко атакувани от елитната полиция, известна с бруталността си.
Побоят над протестиращите само още повече разгневи студентите, което доведе до улични сражения на барикадите в Латинския квартал, окупации на университети в Париж, а след това и в цяла Франция. Това от своя страна предизвика движение сред гимназистите.“
Описанието на Тед Грант на движението във Франция силно напомня на настоящото движение в Сърбия. Не е случайно, че студентите открито казват, че черпят вдъхновение от предишни движения като тези от 1968 г. във Франция и бивша Югославия, отбелязано дори от новинарските медии.
Мобилизацията на студентите е симптом на много по-дълбока криза на капиталистическата система. В нормални времена на относително спокойствие и стабилност, когато илюзиите за либералната демокрация властват, повечето хора не участват активно в политиката. Напротив, те често са напълно незаинтересовани. Само малцинство е политически активно. Разбира се, в Сърбия участието в масови събрания, особено на работното място, все още не е достигнало нивото на обща мобилизация. Но то става все по-силно.
Цифрите говорят сами за себе си. Само през март, според CRTA, агенцията за събиране на данни, са се състояли 1697 протеста на 378 места, в които са участвали стотици хиляди хора, и 200 зборови в Сърбия. Хиляди хора участват само в събранията в Нови Сад. Можем да очакваме, че в момента десетки, ако не и стотици хиляди хора в Сърбия участват в събрания. А Вучич се опитва да ги отхвърли като „недемократични”, наричайки ги болшевишки измислици. Не е чудно, че в медиите някои журналисти свързват тези „зборови” с революция в Сърбия.
Троцки в „История на руската революция“ определя революцията като решаващия момент, в който масите се намесват директно в историческите събития. Това се наблюдава в момента в Сърбия. Ако разгледаме условията за революция, описани от Ленин, можем да видим следното:
Първото условие е кризата да предизвика разделения и колебания в управляващата класа. Сръбската буржоазия определено проявява това, а местните балкански управляващи класи се страхуват от последиците на едно движение, което резонира под различни форми в бившите югославски страни. Вучич едва ли би могъл да изглежда по-нервен и непредсказуем, а „сръбският парламент“ мирише на отчаяние. От месеци наред студентите са публично обвинявани в медиите, че подкрепят болшевизма, комунизма и революцията.
Второто условие е колебанието на дребната буржоазия, която търси изход от кризата или чрез работническата класа, или чрез капиталистите. Както обяснява Ленин, чрез твърда политика на работническата класа в такива условия може да се спечели подкрепата на средната класа.
Третото условие е готовността на работническата класа да се бори. Въпреки многобройните призиви на студентите за обща стачка и мобилизация, това все още не се е осъществило напълно. Това се дължи отчасти на отношението на профсъюзния бюрократичен апарат, който досега е подкрепил само на думи исканията на студентите и не е разпространил призива за обща стачка сред своите членове. Инстинктивно, части от работническата класа, които започват да се мобилизират, като например работниците в образованието, създават свои собствени органи за съпротива, чрез които организират стачки. Напоследък в Сърбия се провеждат много стачки, като част от засилващата се класова борба под повърхността. Работниците трябва да се борят за своите искания, като създадат свои стачни комитети.
Но преди всичко липсва четвъртото условие на Ленин: съществуването на масова революционна партия, с корени сред работниците, която е готова да предприеме най-смелите стъпки, за да осигури победата на работническата класа.
Поради липсата на такава партия, движението е подложено на натиск от опониращите класи. Буржоазното „обществено мнение“, подхранвано от международните капиталистически медии, се опитва да опише движението като „европейски път“ за излизане от „системата, основана на корупция“. Идеята, че правителство, ръководено от „експерти“, може да насочи прехода към „по-добра демократична система“, заплашва да отклони движението в посока на безплодни конституционни реформи, когато източникът на разрухата е самата капиталистическа система. Различни буржоазни медии се опитват да опишат това движение като опит за установяване на „върховенство на закона“ и „конституционна държава“ или просто като обикновени протести срещу корупцията.
Очевидно е обаче, че тази идеологическа кампания не прониква дълбоко в съзнанието на студентите на пленумите и че целите на движението са много по-далечни, отколкото биха искали буржоазните сили. Натискът на буржоазните идеи върху студентите се засилва около възможни опити за формиране на „преходно правителство“ и чрез принуждаване на студентите да вземат формално решение относно бъдещите избори. В същото време режимът става все по-агресивен. Сериозна провокация от негова страна може да наклони везните и да предизвика още по-масово революционно въстание и генерализация на масовите зборови.
В хода на тези събития най-бойните слоеве на това движение ще бъдат тези, които ще помогнат за формирането на нова масова революционна комунистическа партия – такава, която ще положи основите на бъдещо революционно ръководство.
Какво следва?
В момента движението няма решителни конкретни стъпки за действие, но с времето става все по-смело. От пленуми до призиви за обща стачка, до формиране на масови народни събрания и масови работнически събрания. Тези органи на масова съпротива се появяват и започват да придобиват по-централизирана форма.
Движението продължава вече почти шест месеца, но не може да продължава вечно. Въпреки това, в хода на продължението си, най-напредналите слоеве неизбежно ще стигнат до все по-революционни изводи, за да се защитят от натрапчивите буржоазни идеи.
Студентите се учат от опита си и ще бъдат подтикнати към извода, че трябва да призоват за обединени действия между зборови, пленуми и синдикати, за да се стигне до обща стачка. Досега студентите бяха в центъра на движението и могат да продължат да бъдат там. Призивът им за общо формиране на масови събрания беше правилен ход, тъй като съществува реален риск движението да бъде изолирано от работническата класа. Приемайки социална перспектива и призовавайки хората да се мобилизират, те прецениха ситуацията правилно.
Както казва Тед Грант:
„Нито едно колело не се върти, нито един телефон не звъни, нито една лампа не свети без любезното разрешение на работническата класа! Щом тази огромна сила бъде мобилизирана, никаква сила на земята не може да я спре.“
Но историята ни учи, че революционна партия не може да бъде създадена набързо, точно преди големи събития. Точно това показва настоящото движение – то дълбоко страда от липса на лидерство. От друга страна, в известен смисъл това е и най-голямата му сила: няма реформистки лидери, няма сталинизирани партии и няма политически варианти вляво, които да насочат ситуацията в погрешна посока, както се случи по време на революцията във Франция през 1968 г.
Въпреки това можем да бъдем сигурни в едно. От бунта на студентите – повечето от които в Сърбия са синове и дъщери на работническата класа – можем да усетим недоволството на самата работническа класа. Това е знак за предстояща експлозия и показва интензивността на гнева на работниците, когато се надигнат, не само в Сърбия, но и в целия Балкански полуостров. Част от младежта и работническата класа ще извлекат от това движение заключението, че за да се постигне фундаментална социална промяна – тоест, свалянето на капитализма и замяната му с демократично планирана социалистическа икономика – е необходимо революционно ръководство.
Но засега задачата – да се постигнат исканията на студентите, да се установи по-справедлива система в Сърбия и да се свали Вучич – принадлежи на работническата класа на Сърбия и на никой друг. За да се постигнат тези искания, ще бъдат необходими масова мобилизация и революционна обща стачка – такава, каквато в този регион не е виждана в съвременната история. Стачката ще бъде водена от най-младите работници, необременени от минали поражения и цинизъм.
Като комунисти, ние подкрепяме призива за разширяване на формирането на „зборови” във всеки квартал и на всяко работно място. Защитаваме също така необходимостта от демократично координиране и централизиране на тези събрания на регионално и национално ниво чрез въвеждане на методи на работническа демокрация. Всички делегати трябва да бъдат избрани и да могат да бъдат отзовани от събранията, които са ги избрали. Движението към обща стачка ще засили тенденцията към масова самоорганизация чрез събрания, стачни комитети и съвети на делегати, избрани от събранията. Те ще се превърнат не само в органи на борбата, но и на самоуправление, като алтернативна власт на корумпираните капиталистически институции.
Всяка власт на зборовите!
Това, на което сме свидетели в Сърбия, са първите болки на революционна криза. Цялото общество е засегнато. Съзнанието на масите се трансформира чрез опита от масовата дейност и класовата борба. Привидно „консервативното” искане на студентите „институциите да си вършат работата” доведе до спонтанна инициатива на студентите и по-широки слоеве от населението и работниците да вземат свои решения за обществото, да се организират в събрания и да започнат да ги координират и централизират като зародишни форми на работническата власт.
Следователно събранията представляват волята на масите да участват в политическите решения и в политиката като цяло. Волята на масите може да бъде реализирана само когато събранията станат де факто правителство в Сърбия. Тези събрания – до степента, в която включват масите на работническата класа и се координират и централизират в съвети на делегати – са по същество съвети в зародишна форма, подобни на тези, които възникнаха по време на революциите от 1905 и 1917 г. в Русия. Движението може да се бори за много повече от справедливост за жертвите на срутването на навеса в Нови Сад. Силата на работническата класа може не само да свали Вучич, но и да спечели масивни, решаващи победи.
За да укрепим силата на събранията, трябва:
- Да направим зборовете основен инструмент на борбата. Да обединим студентите и работниците, за да организираме обща стачка.
- Създайте повече работнически събрания! Работниците трябва да сформират свои масови събрания на работното си място, координирайки ги по сектори, следвайки примера на работниците в ИТ, образованието и здравеопазването.
Защо?
Защото най-силното оръжие срещу държавата е стачката.
Работниците трябва да създадат свои стачни комитети – и събранието е инструментът, с който да го направят!
Централизирайте събранията!
Създайте централно събрание – Zbor svih zborova – на национално ниво, в което да бъдат изпратени делегати от събрания от цяла Сърбия (представители на работнически и народни събрания), както и делегати от студентски пленари.
Нашата цел трябва да бъде по-добрата координация на действията и създаването на стачни и блокадни комитети.
Организирайте самоотбрана под контрола на събранията.
Студентите блокират университетите. Работниците трябва да заемат работните си места.
Напред към революционната стачка в Сърбия!
