РКБ, Червена Искра №2, 07.2025
С наближаването на Януари 2026 г. България се намира на съдбоносен кръстопът. Българската управляваща класа, водена от финансовите институции и прозападните империалистични политици в Народното събрание, продължава да настоява за приемане на еврото, след като в началото на юни получи окончателно зелена светлина от Европейската комисия. Този ход заплашва да предизвика експлозия от класовонедоволство, което се натрупва от години. Проучванията показват, че 57% от хората не искат еврото. Както ще видим по-нататък, предложението на президента Румен Радев за референдум за влизане в еврозоната показва, че управляващата класа отчаяно се опитва да изчисли как да прокара приемането на еврото, като същевременно избегне вече назряващата народна реакция, изразена в национални протести и блокади, които досега мобилизираха около 100 000 души.
Еврото като империалистически инструмент
Дискутиран и оспорван въпрос е: какви ще бъдат икономическите последствия от приемането на еврото? Въпреки истерията им, олигарсите зад националистическите партии няма да пострадат. Те просто се вмъкнаха в ръководството на антиеврото движението като опортюнистичен опит да обслужват собствените си империалистически интереси. Еврото представлява атака срещу същите работници и младежи, които вече десетилетия наред понасят тежестта на растящите цени и разграждането на обществените услуги под робството на западния империализъм.
Приемането на еврото не е просто техническа корекция за „модернизиране” на банковите операции в страната. То е последният пирон в ковчега на паричния и финансовия суверенитет на България, задълбочавайки интеграцията на страната в структурите на европейския империализъм. Често изтъквана теза за минимизиране на значението на влизането в еврозоната е, че от 1997 г. България функционира по валутен борд, който фиксира лева към еврото с фиксиран обменен курс. Вследствие на олигархичното ограбване на държавата и шоковата приватизация, съпътстващи възстановяването на капитализма през 90-те години, след кризата на хиперинфлацията и фалита на около 15 банки, тази система беше наложена от дясната опозиция на провалилото се правителство на БСП под натиска на МВФ, Световната банка и ЕС. Валутният борд трябваше да възстанови финансовата стабилност като условие за нови заеми и преструктуриране на дълговете – чрез фактическа капитулация на българската парична политика пред чужд контрол. Правилата за „строга дисциплина“ на Маастрихтските критерии, които по същество имат за цел да изгладят публичния дефицит като претекст за изглаждане на обществото, като същевременно запазват печалбите на европейския капитал, допринесоха за изпадането на България в настоящото й положение на страна с най-ниски заплати в ЕС. С ограничаването на предлагането на лева от еврорезервите, българската национална банка загуби възможността да печата пари според нуждите, да харчи или да взема заеми свободно, да определя собствени лихвени проценти или да реагира независимо на кризи чрез девалвация на валутата, за да поевтини износа. Но валутният борд поне формално можеше да бъде обжалван, докато приемането на еврото няма да може.
Приемането на еврото ще превърне това, което започна като спешна мярка през 1997 г. и по-късно беше препакетирано като „път към еврозоната”, в постоянен режим. Това ще означава пълно преотстъпване на паричната политика на България на неизбраната Европейска централна банка, като се елиминира всякаква възможност за национална адаптация или излизане, освен чрез интензивен разрив с еврото. С пълния контрол на ЕЦБ върху валутата и паричната политика, българските банки ще изпълняват само директивите на финансовите капиталисти в Брюксел и Берлин, без възможност да използват инвестиции, стимули или растеж на заплатите в публичния сектор в кризисни времена. В период на глобална капиталистическа криза и с еврозоната вече в състояние на хаос, вместо да гарантира стабилност, еврозоната ще вкара България в сриващ се режим на фискална строгост, както вече се наблюдава в страни като Гърция и Италия.
Ще доведе ли приемането на еврото до повишение на цените?
Някои защитници на еврото твърдят, че инфлацията е по-широко явление и не може да се дължи единствено на промяната на валутата, което е вярно, но пропуска същността на проблема. Европа все още не се е възстановила от един от най-тежките инфлационни скокове от десетилетия насам през 2022 г., предизвикан от войната в Украйна, енергийната криза и шока за веригите на доставки от Covid. Работниците бяха засегнати от най-високите равнища на инфлация в периферията на ЕС и еврозоната, например в прибалтийските републики Естония, Латвия и Литва, където те надхвърлиха 20%. В такъв случай Европейската централна банка можеше да реагира само с повишаване на лихвените проценти в цялата еврозона, а не локално. Тя забави това, като остави по-слабите икономики да се сринат, за да защити доминиращите икономики в ЕС като Германия.
Инфлацията, стагнацията на заплатите и строгите мерки за икономии са симптоми на по-широката криза на капитализма. Въпросът не е дали приемането на еврото „причинява“ това. Ние се противопоставяме на еврото, защото то е механизъм за прехвърляне на разходите от капиталистическата криза върху гърба на работническата класа – за прехвърляне на пари от банките на бедните към банките на богатите, и особено от империализираните работници. Това е, което виждаме в една страна след друга – от Гърция и Италия до, най-наскоро, Хърватия.
В Хърватия преходът към еврото през януари 2023 г. доведе до незабавен и значителен скок в цените на основните стоки и услуги. Те бяха регистрирани от Евростат и държавната статистическа служба на Хърватия, които обаче омаловажаваха инфлацията като временна или несвързана с промяната на валутата. Те се надяваха да успокоят, например, масите, които участваха в национални бойкоти на големи търговски вериги в знак на протест срещу скока на цените по-рано тази година. Бойкотът беше достатъчно популярен и силен, за да свали общата стойност на продажбите в големите супермаркети с 54% през първата седмица. Това доведе до предприемането на мерки от хърватското правителство срещу незаконното увеличение на цените, което търговците на дребно бяха направили с приемането на еврото, а преди това бяха пренебрегнали.
Без просперитет няма демокрация
В България въпросът за еврото е взривоопасен не само заради очакваното незабавно материално въздействие върху работниците, но и защото той обобщава всички противоречия в капиталистическото развитие на България от 1989 г. насам. Като зависима, периферна икономика на ЕС, България беше привлечена в блока след разпадането на сталинизма като източник на евтина работна ръка и ресурси, както и заради стратегическото си геополитическо положение, което можеше да се използва като военна база и транзитен пункт за енергия.
Влизането на България в ЕС никога не е било свързано с развитие или прекратяване на корупцията – ако изобщо нещо, то фондовете за развитие на ЕС са напълнили джобовете на олигарсите. Ставаше въпрос за пазари, отвореност към чуждестранни инвестиции и експлоатация на евтина работна ръка. Капиталистическата реставрация беше последвана от масови приватизации, деиндустриализация и десетилетия на чуждестранно господство над финансите, инфраструктурата и производството.
Във военно отношение България е подчинена по подобен начин чрез НАТО. Американските войски използват българската територия като аванпост, откъдето да заплашват империалистическите си съперници, начело с Русия. Нищо от това не е било решено от народа – то е било наложено и изпълнено от послушното лидерство на либералната политическа класа, която представлява различните фракции на българската управляваща класа, свързани със западния империализъм, без нито един глас от народа. Сега еврото е икономическото допълнение към военното господство на НАТО и към пълната измама на демокрацията, която възстановяването на капитализма трябваше да донесе.
Ролята на референдума
Неотдавнашният опит да се предложи референдум за приемането на еврото, воден от президента Румен Радев, беше бързо прекратен от Конституционния съд като „извън границите на конституцията“, въз основа на аргумента, че ангажиментът на България да приеме еврото вече е установен чрез договора за присъединяване към ЕС, което не го прави въпрос за референдум. Същото отхвърляне дойде от Конституционния съд през 2023 г., когато националистическата партия „Възраждане“, водена от Костадин Костадинов, мобилизира кампания за събиране на около 590 000 подписа в петиция за провеждане на референдум за влизането в еврозоната, което далеч надхвърли прага от 400 000 подписа, необходими за задължително разглеждане на референдум в парламента.
Въпреки това политици и икономисти настояват, че няма алтернатива на присъединяването към еврозоната. Ние обаче знаем за няколко противоположни примера на държави членки на ЕС като Чехия, Унгария, Полша и Швеция, които са отложили или се отказали от еврозоната, въпреки че имат същите правни задължения като България – в случая на Швеция чрез референдум. Слоят от българската управляваща класа, представен в елита и Народното събрание, обаче отказва да се противопостави на европейския капитал. Те се придържат към него като към единственото средство да останат на власт. И така, те се отказаха от преструвките, че искат демократично одобрение или легитимност за действията си.
Някои от проевропейската и антиевропейската страна разглеждат референдума като важно средство за изразяване на общественото недоволство, но трябва да бъдем внимателни по този въпрос. Да бъдем ясни: референдумите в условията на капитализма не са инструменти на народната власт. Те се използват хитро от управляващата класа, за да получи изкуствено съгласие. Дори когато има масова опозиция, държавата ще манипулира резултатите или ще отмени гласуването, ако това е в нейния интерес, както видяхме наскоро на общите избори в Румъния. Призивът на Радев за референдум вероятно беше маневра за отклоняване на общественото недоволство, а не истинско предизвикателство към еврото.
Фактът, че Радев отказа да заеме лична позиция по въпроса за влизането в еврозоната, само потвърждава фалита на тази пародия. Политическият елит е напълно съгласен с необходимостта да наложи еврото и обмисля как да го направи, за да предизвика възможно най-малко социални вълнения. А неорганизираното боравене с този класически инструмент само ни показва дълбочината на кризата на легитимността им.
Каква е марксистката позиция?
Като марксисти, ние се интересуваме по-малко от техническите предимства на валутните системи и повече от това коя класа печели и коя плаща. Еврото не е неутрална политика – то е империалистически инструмент за налагане на строги икономии и дисциплиниране на работническата класа в интерес на европейския финансов капитал, и затова ние се противопоставяме на него.
Но за да си против еврото, трябва да си против самия ЕС. ЕС не е съюз на народи, нито е бастион на стабилността. Той е картел на империалистически държави, доминиран от Германия и Франция, изпълнен с вътрешни противоречия между различни национални интереси, който използва икономически и политически механизми, за да експлоатира периферните страни като България, както вече казахме. Трябва да свържем отхвърлянето на еврото с отхвърлянето на ЕС и на самия капитализъм.
Националистите: фалшиви приятели на работническата класа
За съжаление, празнотата в политическата левица в България означава, че най-силните гласове срещу приемането на еврото са от десните, националистическите демагози като лидерите на Възраждане. Програмата на Възраждане, както и тази на много дребни буржоазни формации, се фиксира върху символа на валутата, а не върху системата, която я контролира. Това отразява техните класови интереси: тези на дребните капиталисти и дезориентираните дребни собственици, които биха спечелили от „свободата” да се откъснат от ЕС и да правят бизнес с капиталистите на Изток – Русия и Китай – или дори с Тръмп, чийто завой към икономическия протекционизъм ги възхищава. Тези слоеве на българската управляваща класа са притиснати от западния капитал, но се страхуват от работническата класа, която презират. „Българската нация“, за която говорят с толкова любов, няма нищо общо с реалните бедни и работещи българи – тя е идеалистична абстракция на идентична политика, през която се проявяват само техните тесни класови интереси.
Какво предлага Възраждането на работническата класа? Българско знаме в едната ръка и кинжал в гърба с другата. Например, те се позоваха на авторитета на десния американски „експерт“ икономист Стив Ханке, идеолог на австрийската школа за свободен пазар, за да похвалят статуквото на валутния борд като перфектно функциониращо (той участва в неговото въвеждане през 1997 г.). Те се изкачиха до американското посолство, за да молят Тръмп и Дж. Д. Ванс за спасение. Но както обяснихме другаде, Тръмп и неговият лагер се справят по-добре с прокарването на интересите на американския империализъм, отколкото Байдън. Политиката на Възраждане не е антиимпериализъм, дори на ниво политика – тя е просто препозициониране.
Зад патриотичните лозунги се крият дълбоко реакционни позиции, които имат за цел да вкарат поддръжниците им в състояние на ступор и да насочат класовата омраза далеч от класата на олигарсите, към най-угнетените: мигранти, роми и ЛГБТК хора. Те говорят за „суверенитет“, докато защитават капитализма, който е коренът на зависимостта на България. Въпреки призивите за „бунт“ и дори въоръжено въстание, единственият им план е да останат в рамките на системата. Но системата не може да бъде реформирана – тя трябва да бъде свалена.
И всяко социално движение, което не успее да направи този пробив към програма на революционни методи и искания на класовата борба, ще завърши по същия начин, притиснато до стената, молейки за минимални отстъпки от управляващата класа и империалистите. Драматичен пример за това видяхме в Гърция през 2015 г., когато лявата реформистка партия СИРИЗА, която дойде на власт на вълната на масивно анти аустеритетно движение, вместо това капитулира пред МВФ и институциите на ЕС.
Социализмът е решението
Противоречията, породени от влизането в еврозоната, не могат да бъдат решени със символична политика или реформи. Те изискват революционен, независим от класите отговор. Нашата опозиция срещу еврото се основава на необходимостта от изцяло нова система: социалистическа.
Това означава:
- Национализиране на банките и ключовите индустрии под демократичен контрол на работниците
- Замразяване на цените, повишаване на заплатите
- Демократично планиране, а не капиталистически хаос
- Чисто разкъсване – не само с ЕС, но и с всички капиталистически съюзи
- Напускане на НАТО и закриване на чуждестранните военни бази
- Не на бюджетните диктати на Брюксел и Вашингтон – със или без дълг!
- Обединение с работниците в цяла Европа, на Балканите и в Глобалния юг срещу всеки империалистически блок, включително БРИКС
- Нашият клас няма интерес нито от европейския, нито от американския империализъм.
Нямаме и илюзии за националистически „решения“, които оставят капитализма непокътнат, докато имитират протекционистки завой, пренасочвайки България към алтернативни капиталистически блокове с Русия или Китай. Това, от което се нуждаем, е работническа власт: собственост и контрол над икономиката отдолу, основани на международната солидарност на работниците. За Обединени социалистически щати на Европа! Това е посоката, в която трябва да вървим, за да намерим истинска демокрация, класово освобождение и истинска икономическа суверенитет на народа.
