Бен Къри, 29.01.2025
РКБ, Червена Искра №2, 07.2025
„Америка на първо място“ означава, че всички остават на последно място, включително Европа. Европейският капитализъм вече е в задънена улица. Съкращенията в САЩ, увеличените разходи за отбрана и потенциалната търговска война само ще засилят този упадък. Събитията подготвят почвата за бъдещата европейска революция.
Още преди Тръмп да бъде потвърден за 47-и президент на Съединените американски щати, една европейска интелектуална група обяви, че „най-голямата криза в трансатлантическите отношения от Суец насам“ е в ход. Един бюрократ от ЕС повтори същото мнение: „Останали ли са изобщо отношения между ЕС и САЩ?“ Паника обхваща коридорите на властта в Европа.
Не е трудно да се разбере защо. Тръмп заплаши с 20% мита върху всички европейски вносни стоки; обеща сделка с Путин за прекратяване на войната в Украйна; заплаши да анексира Гренландия от съюзницата си от НАТО Дания; поиска от европейските членове на НАТО да увеличат разходите си за отбрана до 5% от БВП, в противен случай САЩ ще напуснат военния алианс. Забележително е, че единственият европейски политик, получил покана за церемонията по встъпването в длъжност, беше италианката Джорджия Мелони, въпреки че много лидери на т.нар. „крайнодесни“ и евроскептични партии присъстваха по специална покана.
Всичко това е резултат от стратегията на Тръмп, която представлява разрив с политиката на американския империализъм от следвоенния период. Проблемът е, че европейската капиталистическа класа е изградила цялото си богатство върху тази политика, а именно: американският империализъм да поддържа на всяка цена статута си на вседоминираща икономическа и военна суперсила, върховен съдник на това, което днес се нарича „световен ред, основан на правила“.
Всеки американски президент от падането на Съветския съюз досега се е опитвал да запази пълното господство на САЩ в света. Но това все повече противоречи на упоритите факти. Тръмп е категоричен, че те не могат да бъдат пренебрегнати повече, без да се изложат на риск интересите на американския империализъм.
Тъй като американското производство е изправено пред все по-силна конкуренция от страна на възникващите съперници, Тръмп възнамерява да затвори вратата пред всички, които искат да влязат на американския пазар. И когато казва „Америка на първо място“, той няма предвид „Америка и нейните съюзници на първо място“ – той има предвид точно това, което казва. Това означава мита не само върху китайските стоки, но и върху европейските.
Европейският капитализъм вече е в задънена улица. Тарифната война ще засили още повече неговите проблеми, не само защото ще затрудни достъпа на ЕС до най-големия му износен пазар, но и защото ще принуди Китай да търси други пазари, включително европейския, за да изхвърли собствения си излишък.
Това е само началото на проблема за Европа. Политиката на Тръмп не е просто икономически протекционизъм, а геополитическо съкращаване.
Отстъпление
По време на предизборната кампания през ноември либералите не спираха да повтарят колко „луд“ е Тръмп. Те искаха да ни убедят, че те са „възрастните в стаята“, в сравнение с него. Дръзката реторика на Тръмп и очевидната странност на изявленията му за анексиране на части от съседите и съюзниците на САЩ могат да подскажат, че той наистина е ненормален.
Но в много отношения именно либералите са загубили връзка с реалността, а Тръмп е този, чиято политика представлява по-трезва оценка на суровите реалности, пред които е изправен американският империализъм в момента. Политиката на либералите да игнорират реалността и да се опитват да наложат американската хегемония навсякъде и веднага доведе до скъпоструваща катастрофа след скъпоструваща катастрофа: в Афганистан, в Сирия, в Украйна. И за какво? Те не спряха, нито забавиха упадъка на САЩ.
Тръмп възнамерява да поправи този дисбаланс и да признае с дела, че САЩ, макар и все още да са най-голямата военна сила в света, вече не са вседоминиращи и не възнамеряват да се представят като такива. Те трябва да избират битките си. Това означава да укрепят властта си в онези части на света, където имат наистина жизненоважни интереси и сфери на влияние, които трябва да защитят. Но това означава и да признаят, че техните съперници също имат свои сфери на влияние, за които би било безсмислено да се борят.
В тези твърдения има неоспорима логика, която ни води до няколко неща. Американският империализъм трябва да се откаже от лицемерното преструване, че поддържа така наречения „ред, основан на правила“. Не, Тръмп ясно и честно признава, че „силният е прав“ (или, за да използваме неговата собствена фраза, „мир чрез сила“). Това означава също така потвърждаване на контрола на САЩ над „близките съседи“: Канада, Мексико, Панама и, разбира се, Гренландия. Датското правителство беше потресено от плановете на Тръмп за колониалното им владение. Но като се има предвид, че там са разположени едва 50 войници, те не могат да направят нищо друго, освен да протестират публично и да преговарят на четири очи.
Това, с което се сблъскваме тук, е един член на НАТО, който заплашва да нападне друг член на НАТО. Какво говори това за бъдещето на този така наречен алианс? Тръмп иска да засили присъствието на САЩ в райони, които счита за жизненоважни от стратегическо и икономическо естество. Гренландия, Арктика и Тихоокеанският регион са сред тях. Но малката затънтена част на Европа вече не попада в тази сфера. Центърът на тежестта на световната икономика отдавна се премести от Атлантическия към Тихоокеанския регион.
Основната военна функция на НАТО обаче винаги е била именно в Европа, с фокус върху Русия (преди това Съветския съюз и Варшавския договор) и върху осигуряването на западното господство в Европа. Тръмп отново беше съвсем откровен, че войната в Украйна е била провокирана от Запада чрез разширяването на НАТО на изток. Той също така ясно заяви, че от гледна точка на САЩ, тази война е скъпо отклонение от центъра на американските интереси. И в двете оценки той е прав и дава обещание да преговаря за края на войната в момента, в който влезе в Овалния кабинет.
Това наистина разбуни духовете в европейските столици. Европейците са въвлечени в тази война от администрацията на Байдън. Неуспехът на войната и съпътстващите я санкции нанася безпрецедентен удар върху икономиките и престижа на европейците. Сега им се казва, че ако войната продължи, те могат да го направят по свои условия и за своя сметка, без помощта на САЩ. Това е война на НАТО, а основният военен спонсор на НАТО обяви, че се оттегля.
Всичко това поставя под въпрос бъдещето на НАТО. А Тръмп дава ясно да се разбере, че това не го тревожи. Като се има предвид, че САЩ осигуряват 65% от военната мощ на алианс, който е фокусиран далеч от реалния им център на интереси, на него му се струва, не без основание, че това е ненужна субсидия за европейските разходи за отбрана. Той ясно заявява, че европейците са безплатни пътници и че, освен ако членовете на НАТО от континента не увеличат военните си разходи до 5% от БВП, той е готов да напусне алианса.
Ухажването му на т.нар. „крайно десни“ националистически групи в Европа, да не говорим за изказванията на Илон Мъск срещу „недемократичния“ характер на Европейския парламент, подсказват, че не само НАТО, но и самият ЕС може да отиде по дяволите, ако Тръмп реши. Това би било в съответствие с неговата стратегия „Америка на първо място“, която не само цели да стимулира американската индустрия, но и да отслаби индустриалните конкуренти, включително Европа.
С разпадането на трансатлантическите търговски и отбранителни отношения, както НАТО, така и ЕС са изложени на реална опасност от пълно разпадане в близко бъдеще. Такова раздробяване на континента би било катастрофа за управляващите класи в Европа.
Прилепване към САЩ
Европейският капитализъм се прилепи към империализма на САЩ от края на Втората световна война.
В НАТО американският империализъм предостави военен чадър, под който да се съберат малките империалистически нации на Европа. В това, което се превърна в ЕС, той ги принуди, често против техните собствени дребнави национални интереси, да се интегрират като блок. И даде икономически стимул за възраждането на европейския и по-специално на германския капитализъм, след като континентът се изтощи в борба по време на Втората световна война.
Когато Берлин падна в ръцете на съюзниците през 1945 г., първичната реакция на британците и французите напомня за обезценени, рухнали победители. Те започнаха да ограбват и плячкосват Германия, надявайки се да унищожат завинаги германския империализъм и да сложат край на Германия като индустриална нация.
Фабриките бяха разглобени и изпратени за сглобяване във Великобритания и Франция.
Тонове суровини бяха извлечени като репарации, а десетки хиляди германски военнопленници бяха превърнати в принудителни работници, за да помагат на британската и френската реконструкция.
Ако беше оставено на Великобритания и Франция, на Германия щеше да бъде наложен „Супер Версай“. Но САЩ се намесиха, за да сложат край на техните машинации, които отразяваха дребните амбиции на вече второстепенни сили.
САЩ се нуждаеха от възстановяване на мощна, индустриализирана Западна Германия като противовес на Съветския съюз на европейския континент. Те трябваше да възстановят Европа, за да предотвратят революция и да спрат напредъка на комунизма. Затова финансираха политика за възстановяване на европейския капитализъм и принудиха тези малки държави да се обединят под тяхно господство.
Така в началото на 50-те години политиката на САЩ към Европа се състоеше в изливане на огромни суми от Маршалската помощ за подпомагане на възстановяването. Бяха отпуснати евтини заеми и старите дългове бяха изчистени. Натискът на САЩ принуди континенталните европейски сили да се обединят в Европейската общност за въглища и стомана, предшественик на ЕС.
За голямо неудоволствие на САЩ, британците настояха да останат настрана, придържайки се към глупавата си представа, че са сила от първи ред с „специални отношения“ със САЩ, с които се заблуждаваха, че могат да се справят на равни начала.
Американците биха предпочели да обединят Европа около Великобритания като по-сигурен вектор за собствените си интереси. Вместо това те се спряха на французите, които с ентусиазъм се присъединиха към плана на САЩ, заблуждавайки се, че те, а не германците, са тези, които са предопределени да доминират в новата интегрирана Европа. Но в началото американците бяха тези, които вземаха решенията и направляваха процеса на европейска интеграция.
Този план за обединяване на индустриално възстановена Европа като противовес на Съветския съюз се подкрепя от военния съюз НАТО, сформиран през 1949 г., и от присъствието на почти половин милион американски войници на континента, да не говорим за ядрените способности. Отново САЩ трябваше да се борят с борбата на някогашните велики сили на Европа, които се опитваха да запазят стария си статут. Френската управляваща класа, например, настояваше да има свой независим ядрен арсенал, отделен от този на НАТО. Те обичаха да си представят, че това ги издига на равнището на великите суперсили, което очевидно не беше така.
Разбира се, ЕС и предшестващите го организации не бяха само инструменти за интересите на САЩ. Европейските капиталистически класи винаги са имали свои собствени интереси и са се конкурирали с американския капитализъм. Американският империализъм не желаеше да допусне европейският империализъм да се превърне в мощен военен конкурент и винаги е имало ограничения в подкрепата му за европейската интеграция.
НАТО вървеше ръка за ръка с ограниченията върху превъоръжаването на Германия и през целия следвоенен период САЩ винаги се отнасяше с недоверие към обща европейска отбранителна политика, независима от НАТО. Всъщност, след като британците, верни лакеи на американския империализъм, се присъединиха към ЕИО, а след това и към ЕС, винаги можеше да се разчита на тях да блокират повторни инициативи за създаване на нещо подобно на европейска армия.
И все пак, в продължение на цял период, Европа всъщност се възползва от това споразумение, при което всичките ѝ военни амбиции бяха задушени от САЩ. С помощта на НАТО военните разходи можеха да останат относително ниски, а спестените средства да бъдат реинвестирани.
Икономическата мощ на САЩ беше основата, върху която Америка можеше да подкрепи икономически и военно и да доминира над Европа. Но всички фактори, които стимулираха и позволиха на американския империализъм да подкрепи и обедини европейския капитализъм, се превърнаха в тяхната противоположност през последните десетилетия.
От 90-те години насам вече няма нужда да се „сдържа“ Съветският съюз. НАТО остана полезен щит за прокарване на западното (т.е. американското) влияние в бившата съветска сфера на влияние. Но импулсът за създаването на ЕС през 1993 г. дойде от самите европейци.
За да могат да се конкурират ефективно на световния пазар, те трябваше да се обединят. В период на либерализация на търговията и глобализация, създаването на общия пазар не срещна никакви възражения от страна на САЩ, а разширяването на ЕС на изток послужи като още един канал за влияние на САЩ в посока Русия.
Във военно отношение, намаляването на американското военно присъствие в Европа след Студената война също изпрати ясно послание към европейския капитализъм. Те не можеха да разчитат безкрайно на военната мощ на САЩ и въпреки различните си опити да се обединят военно по своя нинициатива, не успяваха да постигнат целта си поради несъвместимите национални интереси, които съставляват ЕС.
Достатъчно е да зададем въпроса „над какво би се фокусирала армията на ЕС“, за да видим в какво затруднение поставя ЕС общата отбранителна политика. Франция има империалистически интереси в Западна Африка, които трябва да защитава. Балтийските и скандинавските страни биха се фокусирали върху руската заплаха. За Ирландия възниква въпросът за подводните трансатлантически кабели и т.н.
Малкият мащаб на европейската промишленост също представлява икономическа пречка за военните ѝ възможности. Проектът за разработване на Eurofighter, например, доведе до спираловидно нарастване на разходите и забавяне след забавяне поради сложната транснационална смесица от консорциуми, участващи в неговото разработване. Съставен от различни европейски аерокосмически компании, всяка от които управляваше част от веригата на доставки, целият процес беше обхванат от хаос.
Но въпреки всички тези спънати усилия да застане на собствените си крака, Европа продължава да се държи заедно. Това се дължи в голяма степен на факта, че управляващата класа в САЩ се е придържала към идеята, че може и ще държи целия свят под егидата на своето еднолично господство за неопределено време. С отпадането на препятствието, което представляваше Съветският съюз, САЩ изглеждаха като империалистическа сила с неограничен глобален обхват. Това трябваше да бъде Новият американски век.
Но тази цел скоро се провали. Американският империализъм се разтегли прекалено. Междувременно растежът на капитализма в Източна Азия премести центъра на интересите на САЩ от Атлантическия към Тихоокеанския регион. Днес Европа е от малка важност за американския капитализъм. И дори да желаеше да запази влиянието, което някога е имал навсякъде, американският империализъм е в относителен упадък. Той вече не разполага с ресурсите, които някога е имал, за да покрива разходите, свързани с икономическия и военен съюз с Европа.
Промяната беше ясна дори при Байдън. Тарифите и субсидиите, които бяха наложени по време на неговото управление чрез Закона за намаляване на инфлацията (IRA), Закона за чиповете (CHIPS) и други закони, бяха насочени именно към европейското производство. Тръмп просто отразява по-ясно тези факти в политиката си.
Тъмно бъдеще
Какво означава всичко това за Европа? Означава, че тя се изправя пред бъдеще, в което ще потъне или ще се спаси единствено чрез собствените си усилия, а перспективите това да се случи не са добри.
Създаването на Европейския съюз отразяваше необходимостта малките, западащи сили да се обединят, за да оцелеят. Но той не беше създаден като политическа единица чрез революция, която да изчисти националните противоречия. Европейската интеграция се поддържа с подкрепата на американския империализъм и с късмета на продължителния икономически бум, който продължи през целия следвоенен период и временно прикри различията в националните интереси на мозайката от по-малки национални държави.
Това е в основата на дългосрочния упадък на европейския капитализъм. Тези малки национални държави нямат средствата да създадат монополи с необходимия размер и производителност, за да се конкурират с американските и китайските гиганти. С прекъсването на доставките на руски газ за европейския пазар с началото на войната в Украйна, те добавиха още към собствените си проблеми, а подновяването на търговската война ще ги утежни още повече.
Икономическото влошаване може да доведе до повторно възникване на криза на суверенния дълг, само че този път няма да бъдат засегнати само „периферните“ европейски държави. По-скоро водещите държави-членки, включително Франция и Италия, с техните нарастващи дефицити и преди всичко дългове, вероятно ще се окажат в епицентъра на бурята.
След като САЩ вече не са единственият гравитационен полюс, който дърпа континента, европейските държави ще бъдат изтеглени в най-различни посоки.
С наближаването на края на войната в Украйна, ще има някои национални капиталистически класи, които ще имат интерес от възстановяването на доставките на петрол и газ от Русия, като Австрия и Германия, и други, които са много враждебно настроени, като Полша, балтийските държави и скандинавските страни.
Без САЩ да държи щафетата, напрежението вероятно ще избухне още по-открито. А Тръмп даде ясно да се разбере, че макар да няма интерес от продължаване на войната в Украйна, ако Европа не иска да се изправи пред икономическия гняв на САЩ, по-добре да започне бързо да купува повече американски петрол и газ.
С издигането на стени около американския пазар, различните европейски нации също ще бъдат принудени да намерят нови пазари. Някои ще предпочетат пълна капитулация пред всички американски изисквания. За други Русия чака, както и Китай.
Още миналата година избухнаха различия между държавите-членки по въпроса дали да се наложат мита върху китайските електромобили. Франция, Полша и председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен поведоха атаката. Но Германия, Унгария, Испания и Словакия публично изразиха недоволството си от плановете – Германия от страх от китайски репресии, а останалите, защото се борят за китайски инвестиции.
И това е преди да вземем под внимание политическите последици от нарастващото недоволство в Европа, което заплашва да доведе на власт редица десни партии извън традиционния елит: Льо Пен във Франция, AfD в Германия, FPÖ в Австрия, дори Фарадж във Великобритания. Какви нови променливи ще въведат такива правителства, след като влязат в уравнението? Неизбежно ли е всичко това? В Европа има стратези, които, далеч от простото оплакване на пренебрежението на Тръмп към „ред, основан на правила“ и други клишета, разбират суровите факти.
Драги, както вече коментирахме другаде, представи много интересно проучване, в което призовава за масирани, държавни инвестиции в целия континент. Само по този начин, обясни той, континентът може да създаде класа от европейски шампиони, масивни монополи, които да се конкурират сериозно с американските и китайските си съперници.
Има обаче няколко пречки. Къде ще отидат тези инвестиции? Ще бъдат ли това германски или френски шампиони? Може да се предположи, че те няма да бъдат гръцки, испански или португалски шампиони. Такива инвестиции поставят отново упорития проблем на конкуриращите се национални интереси на европейския капитализъм. Освен това, според собствените данни на Драги, такова масивно увеличение на инвестициите ще струва допълнително 4,5% от европейския БВП.
И други, поглеждайки към ерата на Тръмп, отправиха предупреждение към Европа. Марк Рюте, генерален секретар на НАТО, заяви пред европейските членове, че те трябва да увеличат военните си разходи до 4% от БВП, което е двойно повече от сегашната цел от 2%. Ако Европа иска да се изправи на собствените си крака, когато става въпрос за военна защита на империалистическите си интереси, тя няма друг избор. Това все още не решава факта, че ЕС няма собствена армия, а армиите му остават интегрирани под командването на САЩ чрез НАТО!
Но ето къде е проблемът с предложението на Рюте: европейската капиталистическа класа вече е съкратила разходите до костите с масивна австрийска политика, а все пак 10 от 27-те държави-членки все още имат дефицит, надвишаващ 3% от БВП, както е определено в Договора от Маастрихт. Франция има огромен дефицит от 6,1%.
На всичко отгоре, хора като Драги и Рюте им казват, че трябва да увеличат значително държавните разходи за инвестиции и военни разходи, ако европейският капитализъм иска да има бъдеще! За да постигнат това, европейските правителства ще трябва да приложат мерки за строги икономии с жестокост, която няма исторически прецедент на континента. Всъщност, Рюте обясни точно това в речта си през декември: „Знам, че повече разходи за отбрана означават по-малко разходи за други приоритети“, каза той пред слушащите журналисти и политици. „Но това е само малко по-малко.“
Само малко по-малко храна, малко по-малко за здравеопазването, малко по-малко отопление за пенсионерите. Малко по-малко и Европа ще може да произведе военна машина от световна класа, която да убива и осакатява за европейската милиардерска класа.
Въпреки това, правителството на Франция падна след неуспешен опит през есента да приеме пакет от мерки за строги икономии, които щяха да намалят дефицита само от 6,1% на 5,4% от БВП.
Досега управляващите класи се въздържаха от предприемането на каквито и да било мерки, които биха били необходими, за да се даде бъдеще на европейския капитализъм в предстоящия свят, в който силният изяжда слабия. И това е така, защото те знаят какво би означавало това: социални вълнения, политически сътресения, дори революция. Въпреки това, в бъдеще те може да бъдат принудени да проведат такива политики, с всички рискове, които това носи. Защото алтернативата за европейския капитализъм е наистина мрачна. Тя обещава ускорен упадък. Краят на НАТО е напълно възможен, както и пълното разпадане на континента и крахът на ЕС.
В крайна сметка, континентът ще се озове на същото място. Събитията подготвят почвата за европейската революция.
