РКБ,Червена искра №1, 02.2025
Живеем в свят, който все повече се характеризира с нестабилност, вградена в основите му като динамит от задълбочаващата се криза на световния капитализъм. Това кара буржоазните икономисти да понижат тон, за да заявят онова, което марксистите са казвали през цялото време. Ще цитирам Кристалина Георгиева, директор на МВФ (и която, между другото, е израснала в сталинистка България), на среща за буржоазни стратези преди две години:
„Старият ред, характеризиращ се със спазване на глобалните правила, ниски лихвени проценти и ниска инфлация, отстъпва място на такъв, при който всяка страна може да бъде изхвърлена от курса по-лесно и по-често… Преживяваме фундаментална промяна в световната икономика – от свят на относителна предсказуемост … към свят с повече крехкост – по-голяма несигурност, по-голяма икономическа нестабилност, геополитически конфронтации и по-чести и опустошителни природни бедствия.“
В десетилетията след разпадането на СССР и навлизането на Китай в световния капиталистически пазар, наблюдавахме тенденция към глобализация – рязко нарастване на свободното движение на стоки и услуги – която позволи на управляващата класа временно да преодолее ограниченията на националния пазар. Отвориха се нови пазари и инвестиционни полета; на полуколониалния свят бяха наложени дългове и неблагоприятни търговски отношения. Бившите съветски републики в Източна Европа, но също и страни като Индия, които балансираха между СССР и САЩ, се подчиниха и се вплетоха в световната икономика. Механизмите на ЕС позволиха на най-богатите капиталистически сили в Европа да вкарат по-слабите капиталистически икономики, като тази на България, в по-силна империалистическа хватка. След срива от 2007-9 г. обаче това средство за разтягане на капиталистическия растеж чрез глобализацията достигна своите граници, което се изразява в забавяне на растежа на световната търговия.
Вследствие на това наблюдаваме световна контратенденция към икономически национализъм, протекционизъм и увеличаване на митата в икономиките, които могат да си го позволят (като Великобритания, Русия и САЩ, но също и някои средни сили). Подобни политики на „просене“ напомнят за периода на 30-те години на миналия век и са истинската причина за Голямата депресия. Подобна промяна няма да „защити“ работниците, а ще представлява опит на управляващата класа да изнесе безработицата и да изтъргува икономическата стагнация. Това ще предизвика шокови вълни в и без това несигурната световна икономическа система, ще подхрани търговските войни и ще повиши инфлацията, което ще се отрази незабавно върху достъпността на стоките и условията на живот на работниците.
Световната капиталистическа класа не е постигнала реално възстановяване след срива от 2007-9 г. Дори в най-напредналите страни няма друг изход от големите държавни дългове освен строги икономии и атаки срещу работническата класа. В ЕС виждаме тази неспособност на буржоазията и нейните представители да управляват класовия антагонизъм и натиска отдолу, както в миналото, например във Франция и Германия, където правителствата наскоро се сринаха. Към това натрупване на масово недоволство през последните години се прибави и драматично усещаното нарастване на инфлацията, продоволствената и енергийната несигурност, които се изостриха от войната в Украйна.
През последния период империалистическото военно подстрекателство затъна в ужасите на войната в Палестина-Ливан и Украйна, да не говорим за варварството в Йемен, Сирия или агресията на Турция спрямо кюрдите. Подкрепящите Израел и Украйна държави от НАТО не са непременно склонни да ескалират тези конфликти до по-широка регионална или световна война. Въпреки това биха могли да бъдат подтикнати към това от тясната, самоубийствена логика на империалистическата война, която видяхме в жаждата на Нетаняху да унищожи враговете си в региона и в готовността на Зеленски да се бие „до последната капка кръв“. Лакеите на западния империализъм в българската държава охотно изпълняват заповедите на господарите си, като изпращат подкрепа на Украйна, санкционират геноцида в Газа и по принцип показват готовност да дарят обществените си блага на месомелачката, доколкото е необходимо.
Зависима капиталистическа държава в периферията на ЕС като България, както ще видим, е нещо като слабо звено във веригата на световния империализъм (не по-различно от Русия през 1917 г.). Перспективата за България в предстоящия бурен период е свързана с перспективата за световна революция и сваляне на империализма от международната работническа класа. С тази скица на глобалната ситуация, в останалата част на статията правим дисекция на някои от процесите, формиращи българската политика през последния период, и формулираме защо нашата задача е да изградим тук революционна комунистическа международна организация.
Разломи в парламента и ролята на империализма
Проведените през октомври 2024 г. парламентарни избори, седмите в рамките на само 3 години, към момента на писане на статията все още не успяват да излъчат стабилно коалиционно правителство, способно да управлява страната, и изглежда, че ще бъдат поредният провал. Избирателната активност е достигнала исторически минимум (а именно 34% през юли, леко повишена до 38% през октомври). Резултатите отразяват не толкова подкрепата за някоя от партиите, колкото масовата апатия и дискредитирането на този фарс на буржоазно-либералната държава. Тук вече не можем да говорим за криза на един режим, а за криза на цялата политическа система. Враждата между политиците отразява дълбоките разделения в българската управляваща класа, която като глутница гладни лъвове се обръща да нападне себе си, след като вече е погълнала в по-голямата си част наградата от богатство, получена от демонтажа на работническата държава и икономика през 90-те години.
Прослойките на управляващата класа са допълнително разединени от засилващото се съперничество между империалистическите интереси, които са заложени в България и които са в открита и ескалираща война, съвсем наблизо, с позицията на България в горещата зона НАТО-Русия. Западният капитал, начело с американското посолство, НАТО и ЕС, до голяма степен доминира на територията на България в икономическо и политическо отношение (както и с 4 военни бази, чийто брой се планира да се увеличи) в продължение на десетилетия. Голяма част от секторите на производството, недвижимите имоти и информационните технологии, както и почти целият банков сектор, са собственост и се контролират от фирми от ЕС или САЩ чрез преки чуждестранни инвестиции.
Въпреки това, докато американският империализъм търпи относителен спад на световната хегемония и е въвлечен в скъпоструващи военни конфликти, в които не може да излезе победител, като например в Украйна, пред конкурентните империалистически интереси, като Русия и Китай, се открива по-значителна възможност да развиват своите хищнически интереси в България. Руските и турските инвестиции играят по-малка роля в производствения сектор и недвижимите имоти, както и са заложени в енергийния сектор. Империалистически Китай предлага „съвместни стратегии за управление на риска“ със своя проект „ Един пояс, един път“ – нещо, което той доразвива в съседна Сърбия.
Както споменахме, глобализацията се разкрива само като временно „решение“ на ограничаването на националния пазар. Какъвто и съюз между империалистическите сили да възникне, за да оспори хегемонистичния ред от последния период с американския империализъм начело, независимо дали става дума за БРИКС или за някое друго образувание от „многополюсния ред“ (както някои обичат да го наричат), той само ще хвърли обратно тези присъщи на капитализма противоречия, възпроизведени в ужасяваща форма, върху гърба на работническата класа.
Някои буржоазни партии (като Възраждане, най-ярко изразено днес) опортюнистично ще разиграват националистическата карта и ще твърдят, че българският „национален интерес“ ще напредне, обвързан с БРИКС. Това, което те имат предвид, е само, че някои слоеве от българските олигарси потенциално ще спечелят от участието си в такива бизнес партньори, докато някои западни интереси ще загубят от сделките. За България няма да има място на масата на някаква „демократична“ форма на империализъм, както обичат да се надяват някои сталинисти.
Трябва да сме пределно наясно с онова, което историята е показала най-ярко особено в България: че един империалистически господар в противовес на друг никога не е решение на проблемите на потиснатата класа.
Като марксисти, които твърдят, че между работническата и капиталистическата класа съществуват непримирими антагонистични интереси, ние трябва пламенно да се противопоставим на това залагане на интересите на работниците на една или друга съперничеща сила – НАТО или Русия/Китай. Буржоазните политици ще говорят празно за реформистки решения, докато подготвят и сътрудничат в социалната и класовата война срещу нас. Ние по-скоро разбираме, че управляващата класа в света винаги ще има противоречиви интереси и временни съюзи в нея. Но това не е причина да се откажем от независимата позиция на работническата класа, която е единствената революционна сила, която може да се организира, за да свали империализма.
Дори и да използват антиимпериалистическа (или продемократична) реторика, собствениците в България не са на страната на работническата класа и със сигурност нямат революционна роля. Техните „победи“ са подкрепени от империалистическите им поддръжници и са за сметка на работническата класа. Българските капиталисти са вързани с хиляди конци за империализма в период на глобален упадък и затова не могат да водят обществото напред дори на капиталистическа основа.
Нашата позиция спрямо парламентарните партии
По Настоящему българският парламент е доминиран от няколко ключови партии, които заемат основните политически позиции в страната. Това са:
- ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България) – дясноцентристка партия, която често заема консервативни позиции по отношение на икономиката и държавното управление. Това беше инструментът на около 12-годишното мафиотско управление на Бойко Борисов, докато той не беше свален от власт след избори, последвани от масово движение срещу корупцията през лятото на 2020 г. (откъдето произлязоха „протестните“ партии срещу ГЕРБ). Тя беше създадена от германския капитал и беше подкрепяна от Запада, докато Борисов не стана твърде непопулярен, за да служи като техен инструмент, и не получи санкции по американския закон „Магнитски“, за които сега е изчистен. На последните избори ГЕРБ спечели най-много гласове.
- Продължаваме промяната (ПП)– първоначално анти-ГЕРБ протестна партия, която се представя като центристка, про-западен империализъм. Тя е фокусирана върху подкрепа за войната в Украйна с борба срещу корупцията чрез съдебен и демократичен фейслифт. Това беше управляващата партия през първата половина на 2022 г., която се опита да поддържа про-пазарни политики.
- ДПС (Движение за права и свободи) – партия, която исторически защитава интересите на етническите турци и други малцинства, но също така има тесни връзки с бизнеса и поддържа либерална икономическа политика. Партията се сблъсква с вътрешни конфликти в ръководството и през август 2024 г. се разделя на две части, оглавявани от олигарсите Делян Пеевски (понастоящем санкциониран от САЩ и Обединеното кралство за корупция) и съоснователя Ахмед Доган (чиято партия понастоящем се нарича Алианс за права и свободи).
- Възраждане – националистическа партия с акцент върху традиционните български ценности, опортюнистична критика към ЕС и НАТО и понякога социално-популистки позиции. Те представляват твърдото прокремълско крило на националната буржоазия, използвайки реакционни похвати като опит за обсада на парламента с тълпа антиваксъри и приемане на цензура за „пропаганда“ на ЛГТБК в образователната система от август 2024 г.
- БСП (Българска социалистическа партия) – най-старата партия с леви корени в България, наследник на Българската комунистическа партия. Но в последните години все повече възприема националистически и консервативни позиции, като често губи класическата левица. През 2007 г. коалиционното правителство, ръководено от БСП, потушава учителската стачка – една от най-големите национални стачки в България от десетилетия насам. Освен това то въведе пазарно ориентиран модел на образование, който доведе до закриване на стотици училища и отпадане на ученици. То формира коалиции с крайно десни националисти и през 2008 г. въведе унищожителната 10-процентна ставка на плоския данък. Затънала във вътрешни скандали, нейната подкрепа постоянно спада на последните избори. На последните избори тя участва начело на коалиция „БСП-Обединена левица“.
От гледна точка на Ленин, една партия, която се нарича лява, но избягва темата за класова борба и не се бори за работническото управление, се превръща в „социален предател” – тя съществува за да успокоява социалното недоволство и така укрепва капиталистическата система.
Празнота вляво
Ако използваме идеите на Ленин, можем да разберем защо никоя от тези партии не може да бъде считана за автентично лява в марксисткия смисъл. First, the state itself is a tool (or weapon, as needed) that serves the capitalist class in maintaining its grip on power: either through suppressing workers domestically, or those of other nations, in the name of expanding profit. Ленин разглежда социализма като движение, което цели премахването на класовата експлоатация и концентрацията на власт в ръцете на работническата класа. За него, партията, която не води към коренни промени в социално-икономическата структура на обществото, не може да бъде наречена лява.
Ще изложим три точки, които липсват в нашия политически контекст:
- Отказ от антикапиталистически позиции – Ленин ясно разграничва „реформизма” от истинския революционен социализъм. Повечето български партии, включително БСП, поддържат капиталистическа икономическа структура и се фокусират върху минимални реформи, като борбата с корупцията или увеличаването на заплатите в държавния сектор. Според Ленин това са *популистки реформи*, които не атакуват същността на капитализма. Той критикува този подход като поддържане на статуквото и прикритие на истинските противоречия в обществото. Няма партия, която да предложи програма за демократичен контрол над икономиката и средствата за производство от страна на работниците, което е основен стълб на марксизма.
- Липса участие на партиите пролетарски интернационализъм – Ленин е известен с призива за интернационализъм, според който работниците от всички държави трябва да се обединят срещу капиталистическите елити. В България националистическите настроения са по-силни от всякога, дори сред партии като БСП, която исторически е била левица. Много партии дори насърчават разделението на етническа и национална основа (като например „Възраждане“ и ДПС), което е противоположно на левите идеали за солидарност между народите.
- Популизъм и липса на класова осъзнатост – Ленин остро критикува партиите, които използват популистки обещания без реално намерение за промяна в класовото устройство на обществото. Повечето български партии в момента обещават социални придобивки или ниски данъци за средната класа, но те не предлагат мерки, които биха намалили властта на икономическите елити или биха довели до реално подобрение на живота на работническата класа. Ленин би разглеждал тези партии като буржоазни по своята същност, защото защитават интересите на капиталистическите кръгове под маската на реформи и стабилност.
Ленин би изтъкнал, че отсъствието на автентично ляво движение в България води до политическа стагнация – точно каквото виждаме днес. Без истинска левица, няма кой да предложи алтернатива на капиталистическата система, и така работническата класа и бедните хора остават без представителство. Това създава вакуум, който често бива запълнен от популистки и националистически формации, които обаче не носят действителни решения.
Корени на настоящата криза
Интересно е, че друга обща черта на политическите партии в България е, че никоя от тях изглежда няма и най-бегла представа какво всъщност доведе България до сегашното й положение на страна-членка на ЕС с най-ниски заплати, най-нисък БВП/жител и най-голямо неравенство.
Виновникът е самият капитализъм и особено опустошителният му процес на реставрация в България и околните така наречени бивши комунистически страни.
Този период на преход или реставрация на капитализма, последвал рухването на недемократичната сталинистка карикатура на комунизма, господстваща до 1990 г. в България, се характеризира както със законно, така и с незаконно прехвърляне на публични ресурси в частни ръце.
В това число и тези на прокапиталистическите елементи от бившата сталинистка бюрокрация, които оцеляха в бандитските войни през 90-те години на ХХ век, за да станат част от днешната олигархия в рамките на управляващата капиталистическа класа в България.
В това се крие коренът на ендемичната корупция на българската капиталистическа класа. През 90-те години на ХХ век шоковите пазарни реформи доведоха до хиперинфлация, недостиг на стоки, неработеща промишленост и масови съкращения, съпроводени с драстично намаляване на заплатите и загуба на социалната сигурност.
Системата на здравеопазването беше подложена на пазарни реформи и комерсиализирана, което доведе до катастрофални резултати по време на пандемията, в резултат на която България се сблъска с едно от най-високите нива на смъртност в света според броя на населението.
Пенсиите също бяха приватизирани. И подобно на други бивши сталинистки страни в Източна Европа, България беше използвана като източник на евтина квалифицирана и неквалифицирана работна ръка от западноевропейския капитализъм. Населението е намаляло с близо 30 % от пика си през 1985 г. до днес, като през последното десетилетие спадът е най-рязък. Това показва огромен дефицит в способността на капитализма да осигури път напред и пълния провал на така наречения демократичен преход.
През последните десетилетия се наблюдава тенденция на контрареформи на трудовия кодекс, потъпкващи заплатите и правата на работниците, които заедно с ниските данъци целят да привлекат чуждестранни инвестиции.
Това проработи след присъединяването на България към ЕС, но от 2008 г. до 2018 г. чуждестранните инвестиции спаднаха от 28% на 2% от националния БВП, защото инвеститорите бяха отблъснати от корупционните индекси и намериха по-евтина работна ръка другаде на международния пазар.
Тази политика на приватизация и изкормване на контролираните от държавата сектори на икономиката и обществените услуги се провежда непрекъснато от про-европейските и натовските партии, избрани, откакто България беше включена в тези организации.
Когато България се присъедини към ЕС през 2007 г., въпреки тогавашните си проблеми с корупцията, заедно с Румъния (която беше в подобна ситуация), идеята беше, че тези нови, по-слаби капиталистически държави членки (удобно разположени в източния край на Европа) ще бъдат включени в специални мерки за наблюдение и планиране на борбата с корупцията.
Всъщност корупцията в България продължава с пълна сила, като милиарди евро от фондовете на ЕС се озовават директно в джобовете на управляващата класа. Империалистическите сили на практика не допускат корупцията до момента, в който тя не бъде повдигната по време на масови протести.
В този момент соченето с пръст на отделни политици, последвано от повърхностни промени в режима, купува класов мир, но в крайна сметка не променя нищо.
Необходима алтернатива
Избраните представители на държавата в парламента извършват законодателната дейност, необходима за безпроблемното протичане на бизнеса в условията на капитализма и империализма в световен мащаб. Те се подчиняват на диктата на бизнеса, за да поддържат благоприятни условия за извличане на печалба от капиталистическата класа.
Огромните суми, които се прибират в джобовете на олигарсите и се предават на мрежите на организираната престъпност, се извличат от колективния труд на трудещите се, които са притискани за всяка капка печалба чрез атаки срещу заплатите и съкращаване на социалните услуги.
Електоралната политика е само параван за продължаване на капитализма, което означава, че всяка „протестна“ партия без класов анализ, корени в работническата класа и принципна социалистическа програма неизбежно ще подчини исканията на своите поддръжници на интересите на управляващата класа.
Ако не са готови с революционни средства да свалят капиталистическата система, която се основава на корупция, неравенство и експлоатация, техните „решения“ в крайна сметка само ще подкрепят статуквото.
Нестабилността и нефункционирането на парламента са симптом, а не само причина за икономическата криза и нестабилността, присъщи на капитализма. Тя е продукт на продажбата на интересите на народите, която е определяща за включването на България в капиталистическия свят, започнало преди повече от 30 години. В периода на глобален капиталистически упадък тези противоречия се задълбочават.
Класовата борба само ще се пробужда, както видяхме например при стачните действия в енергийния сектор, които се проведоха през октомври 2023 г. в цялата страна и бяха безпрецедентни по интензивност и продължителност. Виждаме също така промяна в съзнанието, изразена в спонтанния протест на хиляди хора срещу държавните институции, заради възмущението от санкционирането на насилието, основано на пола, през това последно лято.
Именно тук откриваме реалната основа на това, което би могло да бъде революционно движение, основано на самите хора, които сега навлизат или скоро биха могли да навлязат масово на политическата арена и в класовата борба в България. Истинските решения няма да дойдат по пътя на реформите, предоставени от прокапиталистическите, т.нар. антисистемни партии от типа на тези, породени от последната голяма вълна от протести през 2020 г. Истинският напредък ще дойде по-скоро чрез засилване на класовата борба, основана на програма от социалистически политически и икономически искания.
Такава работническа алтернатива в момента липсва, но България има богата революционна традиция, която може да бъде възродена, тъй като капитализмът непрекъснато доказва, че е неспособен да реши наболелите проблеми на работническата класа. Ако бъде създадена на правилните принципи, тя може бързо да се разрасне и да доведе до промяна на ситуацията в България: да изхвърли управляващата класа като цяло, а не на части, и да се противопостави на империалистическата война и грабеж, защитавайки националните интереси и сигурност на базата на международната работническа революция и трансграничната солидарност.
Такава революционна партия трябва смело да възприеме антикапиталистическа и социалистическа програма, като се противопостави на бюрократичната дегенерация на така наречения комунистически режим преди 1989 г., като същевременно защитава идеята за колективна собственост върху средствата за производство, експроприация на олигархията и империалистическите експлоататори и създаване на планова икономика, демократично контролирана от работническата класа.
За да се постигне това, е необходимо рязко да се пресекат буржоазните и дребнобуржоазните илюзии, че капитализмът може да осигури благоденствие на мнозинството; и че настоящият режим може да бъде реформиран от кронизма и корупцията, които са ендемични за самия капитализъм. Това е факторът, необходим за окончателното постигане на целите за връщане на социалните услуги и приватизираните преди това сектори на икономиката в ръцете на хората и за очертаване на бъдеще, свободно от робството на капитала.
